— Всъщност сме двама. Имам по-малък брат.
— Калеб — кимна Макрос. — Знам.
Пъг все още се удивляваше и почти насилваше ума си да възприеме това, което виждаха очите. Мъжът пред него беше Черния Макрос, бащата на съпругата му.
Току-що беше признал, че е използвал най-безсрамно другите като инструменти, за да извлече изгода. Беше ги излагал на опасност без предупреждение и изборите му бяха донесли болка, страдание и смърт. В резултат на това беше трудно да му се има доверие. От друга страна, Пъг бе видял как Макрос загива в битка с демонския крал Маарг. Това беше най-висша саможертва и бе спасила Мидкемия от ужас, в сравнение с който Войната на студенокръвните би изглеждала детска игра. Ако бе имал достатъчно време, Маарг със сигурност щеше да унищожи целия свят.
— Времето за потайност свърши — продължи спокойно Макрос, вдигна ръка и нежно докосна Магнус по лицето. — Това тяло е по-младо от твоето. Въпреки че имам стотици години опит, според дасатските стандарти съм на около тридесет. По очите приличаш на майка си — Магнус кимна, а дасатът се обърна към другите двама.
— Започни отначало — каза Пъг.
Макрос се засмя.
— Началото на тази история започва с моя край. Умрях в битка с Маарг — погледна към градината, сякаш за да се съсредоточи върху спомена. — Когато умрях… По някой път ми е трудно да си спомня. Колкото повече живея като дасат, толкова повече избледняват човешките ми спомени — отново се обърна към Магнус. — Съжалявам, момче, но каквито и семейни привързаности да съм изпитвал, вече не съществуват — отклони поглед. — Дори не попитах как е майка ти, нали?
— Всъщност попита — отвърна Магнус.
Макрос кимна.
— Значи паметта ми изчезва все по-бързо. Въпреки че съм живял над деветстотин години като човек, изглежда, че тук умирам.
— Умираш ли? — Пъг не можа да скрие смайването си.
— От относително рядка за дасатите болест. Ако някой извън приближените ми разбере, ще ме убият заради тази слабост. Грижите за възрастните не са познати тук. Щом очите или паметта започнат да те предават, те убиват на място.
— Има ли някакъв… — започна Магнус.
— Няма. Тяхната култура е основана на смъртта, а не на живота. Според Наруийн може би Кръвните вещици могат да помогнат, но те са на другия край на континента, а времето ни е съвсем малко. Освен това, след като веднъж си умрял, смъртта не те плаши, нали? Интересно какво ли са ми приготвили боговете този път — той се намръщи и се намести на пейката. — О, смъртта е лесна. Умирането е трудното. Та, както казвах, паметта ми изневерява, но ще ви кажа, каквото мога. Да видим дали споделяме обща кауза — обърна се към Накор. — Ти си комарджията. Онзи, който ме измами! Сега си спомних.
Накор се усмихна.
— Казах ти как, след като се съживи. След опита ти за възвисяване в божественост.
— Да… Подхвърли ми тесте карти — Макрос, изглежда, се забавляваше на спомена. След това присви очи и изгледа Накор внимателно. — Ти си повече от това, което показваш, приятелю — махна към къщата на Мартук. — Както и младият ти спътник. В него има нещо много, много опасно.
— Знам — отвърна Накор. — Според мен Ралан Бек носи в себе си частица от Безименния.
Макрос обмисли думите му.
— През годините научих доста неща за уменията и ограниченията на божествата. Какво искате да научите?
Накор погледна Пъг и му кимна да говори той.
— Според нас боговете са естествени създания, които са дефинирани от човешките вярвания. Ако вярваме, че богът на огъня е воин с факли, той ще се превърне в такъв — започна Пъг.
— Така е — съгласи се Макрос. — Но ако друга нация вярва, че е жена с огнена коса, то божеството ще изглежда така — огледа ги един по един. — В древността дасатите са имали божества за всеки аспект на природата, който можете да си представите. Имало е основни, за огъня, въздуха, смъртта и останалите такива, както и бог и богиня на любовта, или поне на фундаменталния подтик да се създава потомство. Но също така е имало множество дребни божества, които е трудно дори да се опишат. Имало е богиня на огнището, бог на дърветата, а за водата е имало бог на морето, отделен за реките, плюс богини за вълните и дъжда. Освен това е имало божества на пътуването, строителството и дори покровител на миньорите. На всеки кръстопът е имало светилища и населението е поднасяло дарове и е участвало в организираните ритуали. Дасатите се били силно вярващ народ, а чувството им за дълг би могло да засрами и цуранска монахиня. В пантеона им е имало хиляди богове и всеки от тях си е имал собствен празник. Дори това да се е изразявало само в оставянето на цвете на олтара или наздравица в кръчмата в негово име.