— Важно е да знаете, че всички божества са били съвсем истински, като тези, с които сте се сблъсквали на Мидкемия, независимо от могъществото им. Всички са носели божествената искрица дори ролята им да се е ограничавала до това да карат цветята да цъфтят — Макрос се обърна към Пъг. — Какво научи за Войните на хаоса след последната ни среща?
— Не много. Томас си върна още някои от спомените на Ашен-Шугар, а аз намерих два-три тома с митове, но нищо съществено.
— Тогава чуйте — Макрос погледна Накор. — Истината.
Накор кимна, но не каза нищо.
— Преди хората да се появят на Мидкемия, там е имало други древни раси. За някои от тях сте чували, например валхеру, господарите на драконите, и елфите. Имало е и други, но знанието за тях е изгубено в миналото. Имало е летяща раса, която се реела над най-високите върхове, и друга, която живеела в дълбините на океана. Не знаем дали са били миролюбиви, или войнствени, защото били унищожени от валхеру. Над всичко останало се извисявали две същества: Ратар, Богът на Реда, и Митар, Богът на Хаоса. Двамата Слепи богове на Началото. Тяхното царство била самата тъкан на вселената. Ратар заплитал нишките на времето и пространството, а Митар ги разплитал — и така до безкрай. И на Мидкемия царяло равновесие и всичко се развивало, малко или много, добре.
Накор се усмихна.
— Само за съществата с невероятна мощ.
— Да, времената не били добри за слабите. Управлявала мощта и нямало никакви наченки на милост и справедливост. Валхеру са били по-скоро израз на тази епоха, отколкото принципно зли. Всъщност е спорно доколко е съществувала концепция за добро и зло в онези времена.
— Но нещо се променило. Редът във вселената бил нарушен. Много ми се иска да знам причината за това, но уви, тя е загубена във времето. Настъпила фундаментална промяна. Не мога да кажа колко време е отнело, но за расите на Мидкемия изглеждало рязко. Навсякъде започнали да се отварят разломи и се появили множество раси: хора, джуджета, гоблини и други, които не оцелели. В цялата вселена се водела война и ние, хората… — той спря и се засмя — вие, хората, можете да осъзнаете само част от нея. До нас са достигнали само митове. В тях сигурно се крият парченца история, но едва ли някога ще разберем цялата истина.
— След като можеш да пътуваш във времето, значи си разполагал с начин да откриеш истината — подметна Накор.
Макрос се усмихна.
— Звучи логично, нали? Но аз нямах способността да пътувам във времето. Поне не така, както си го представяте — обърна се към Пъг. — Спомням си как с Томас ме открихте в Градината на Вечния град.
Пъг също си спомняше. Тогава за пръв път бе стъпил на Пътя на световете.
— Ако можех да пътувам, нямаше да позволя на пантатийския капан да ни отхвърли назад.
— Но ти ми обясни как да ни ускоря така, че времето да загуби значение — обади се Пъг.
— Вярно е, но нямах твоя талант в тази област, както и способностите на пантатийците да манипулират времето.
— При всичките ни сблъсъци с пантатийските жреци виждахме, че са умни, но не чак брилянтни — каза Пъг. — Опасни като цяло, но не и поотделно. Никога не съм се замислял, че времевият капан е невероятно сложно заклинание, което надхвърля способностите им. Явно поне един от тях е получил вдъхновение.
— Всичко води към Безименния — включи се Накор. — Сигурно е докоснал върховния жрец, подобно на Лесо Варен. И ето ти твоя вдъхновен гений.
— Да — съгласи се Макрос. — Ако всички бяха толкова талантливи, войната можеше да се развие другояче. Но с изключение на този случай те си бяха по-скоро дребно главоболие…
— Дребно ли? — ядоса се Пъг. — Десетки хиляди загинаха в двете войни заради това дребно главоболие.
— Не ме разбра. Те наистина създадоха хаос, но както отбеляза Накор, Безименният беше в центъра на всичко.
Макрос стана и закрачи пред тях.
— Има толкова много за разказване, а не знам откъде да започна. Ако имате някакви въпроси, ще е по-добре да ги оставите за после — махна с ръка и във въздуха се появи сфера. Пъг често бе използвал подобни илюзии, когато обучаваше ученици в Събранието, в Звезден пристан или на Острова на чародея.