— За кое, ваше величество? — Миранда се настани на тапицирания стол и го погледна в очите. Цуранската империя беше съставена от множество народи, по подобие на Островното кралство и Кеш, така че нямаше някакъв определен цурански типаж. Освен може би това, че цураните бяха по-ниски от хората на Мидкемия. Сезу беше малко по-висок и почти доближаваше близо шестте стъпки на Миранда. Повечето мъже тук бяха по-дребни от нея, а някои изглеждаха направо като джуджета.
Младият мъж пред нея изглеждаше като олицетворение на цуранското благородничество — стегнат, хладнокръвен и с неразгадаемо изражение. Основното, което дразнеше Миранда при цураните, беше привидно невъзмутимото им спокойствие. Човек рядко можеше да чуе повишаване на глас или шумни разпри.
Императорът също седна.
— Справихте се добре.
— Благодаря — отвърна Миранда. — И аз така мисля.
Той се усмихна и сякаш смъкна няколко години от себе си.
— Понякога забравям, че сте доста възрастна, защото ми изглеждате като по-голяма сестра или много млада леля.
— Много млада — натърти Миранда.
Владетелят се засмя.
— Подочух някои неща за местонахождението на съпруга ви. Тези доклади верни ли са?
— Доколкото е възможно. Като се има предвид, че той е буквално недостижим, дори с най-могъщите магически средства.
Императорът я изгледа умислено.
— Пътуването му е неизмерим риск.
Изражението на Миранда показваше тревога, въпреки че се мъчеше да изглежда спокойна.
— Напълно го осъзнавам, ваше величество.
— Трябва да науча някои неща.
— Какво желаете да узнаете, ваше величество?
— Истината. Аленка и останалите често ме мислят за младеж. Предполагам, че от тяхната позиция изглеждам така, както изглеждат те от вашата.
— Още преди години научих, че възрастта няма нищо общо с мъдростта. Човек може да придобие житейски опит за няколко години или цял живот да не се научи на нищо. Зависи от конкретния случай. Аленка притежава трезва преценка в напрегнати ситуации, за което само мога да му завиждам.
Императорът се умълча, обмисляйки думите й.
— Прочутата ми прабаба Мара е притежавала опит и мъдрост за десет живота.
Миранда не каза нищо, чудеше се накъде отива разговорът.
— Мисля, че съпругът ви я е познавал.
— Не съм сигурна, ваше величество. Знам, че са се срещали поне веднъж, но както помните, имаше времена, в които Пъг не бе добре дошъл тук.
Владетелят се засмя.
— Да, Имперските игри. Чувал съм историята. Прабаба ми е била сред множеството благородници в онзи ден, когато съпругът ви е посрамил Властелина на войната и е сложил край на властта му. Знаете ли, че са им трябвали пет години, за да оправят щетите на стадиона след Миламбер?
Миранда потисна усмивката си. Пъг, или Миламбер, както го наричаха цураните, беше най-търпеливият човек, когото познаваше. Качество, което уважаваше, но което същевременно я дразнеше на моменти. Но щом Пъг изгубеше търпение, последствията бяха катастрофални. Според това, което бе чула, действията му в онзи ден трябваше да се нарекат героични, ако не и богоподобни. Беше предизвикал огнен дъжд, урагани и земетресения и бе хвърлил в ужас цуранското благородничество.
— И аз съм чувала, че щетите са били значителни.
Императорът спря да се усмихва.
— Не това е целта на разговора ни. Опитвам се да кажа, че съпругът ви и прабаба ми за един живот са предизвикали в Империята толкова промени, колкото не е имало във вековете преди това — той се огледа, сякаш търсеше следващите си думи, след което продължи: — Ще ви кажа нещо, което никой извън фамилията не знае. Дори най-близките съюзници и братовчеди.
Миранда мълчеше и го гледаше.
— Когато дядо ми заел трона, великата лейди Мара му съобщила една тайна. Той я споделил с единствения си син, баща ми, от когото я научих на свой ред — императорът стана и Миранда понечи да се надигне, но той я спря. — Без формалности, Миранда. На път съм да ви разкрия най-строго пазената тайна в историята на Цурануани — владетелят пристъпи към близката масичка, на която имаше дървено ковчеже, покрито със сложни орнаменти. Беше излъскано до блясък и нещо в него привлече вниманието на Миранда.