— Какво мислиш, че означава? — попита Магнус.
Макрос обмисли за момент въпроса.
— Начало. Мрачният е ненаситен бог. Той иска кръв… но щом проявява чак такъв глад, значи се задава голяма промяна — бившият човек въздъхна. — Предполагам, че не е лесно да се нахлуе в горно ниво, дори за бог. Може би се гласи да последва армията лично — изгледа ги един по един. — Хайде, ще говорим по-подробно, когато стигнем в Делмат-Ама — забързаха отново. В небето на изток вече се виждаха първите лъчи на изгряващото слънце.
Откритият район свърши и се озоваха пред привидно безкрайна стена от десетинаетажни сгради.
— Вдясно има тунел за слугите — посочи Макрос и се огледа. — Не се заблуждавайте от тишината. Иззад всеки прозорец ни наблюдават с ножове в ръце. Поне двайсет Низши се чудят в момента дали сме опасни, или слаби и какви шансове имат, ако ни нападнат от засада. Трябва да се движим предпазливо. Прекосим ли Камлад, и сме в Делмат-Ама.
— Нали предлагаше да заобиколим този квартал? — попита Накор.
Макрос бавно тръгна напред.
— Забавихме се твърде много — след зазоряване се бяха крили три пъти, веднъж за повече от час.
— Днес използва ли се много магия? — попита Магнус.
Макрос се поколеба.
— Не те разбирам. Какво имаш предвид?
— Досега прикривахме способностите си.
— Да. Можеше да унищожим всичко по пътя си, но на този свят само жреците използват магия. Поне тази, която е одобрена от Мрачния. Всяка друга проява ще привлече внимание.
— Но нали днес с бандите върлуват и жреци? Значи проявата на магия може да остане незабелязана.
— Какво си намислил? — попита Пъг.
Чертите на Магнус бяха дасатски, но баща му го познаваше от дете. Магнус успяваше да сдържа темперамента си по-добре и от него, но когато се ядосаше, ставаше упорит като муле. В момента явно му бе прикипяло.
— Не казвам да свалим маскировката и да тръгнем напред, взривявайки всичко по пътя си. Това ще е глупаво. Но не може ли да използваме уменията си, за да прелетим над квартала, без да ни видят?
Макрос се засмя.
— Това момче е по-умно и от баща си, и от дядо си. Въобще не ни хрумна да комбинираме летене с невидимост.
— Защото никой магьосник не може да ги ползва едновременно — довърши Накор, ухили се и познатата му реакция вдъхна кураж на останалите, въпреки неземните му черти. — Но пък ние тук сме повече от един, така че…
— Аз мога да вдигна всички ни — каза Магнус и махна към тримата Низши, които изглеждаха ужасени от идеята.
— Аз ще ни заслоня от всякакви магически наблюдения — включи се Макрос.
— А аз ще се погрижа за невидимостта — добави Пъг.
Последва кратка дискусия за подробностите. След това Пъг и Макрос изрекоха заклинанията си и Магнус подхвана своето.
Скоро всички бяха невидими. Приглушените гласове във въздуха показваха, че слугите не могат да се справят с преживяването мълчаливо. Пъг разбираше, че подобно усещане сигурно е доста стряскащо за неподготвените.
Магнус ги издигна и се понесоха над града. Пъг откри, че се заглежда надолу, предимно заради впечатляващата гледка. Не помнеше откога не е летял, без да ползва собствените си сили. Принципно не му се нравеше, защото беше придружено с леко прилошаване и главобол. Но този път синът му вършеше цялата работа и той можеше дори да се наслаждава на пътуването. Макрос също имаше сериозна задача, защото трябваше да следи за евентуални откриващи магии и да ги контрира максимално бързо. Заклинанието на Пъг обаче действаше автоматично и той нямаше друга работа.
Гледката отново му напомни колко различни са дасатите. Имаше няколко места на Мидкемия и Келеуан, които наричаше дом, освен това бе посещавал много светове с различни форми на живот, но дори най-странните същества му бяха по-близки от тези… хора.