Градът се простираше на десетки мили във всички посоки. Пъг не смееше дори да си представи колко труд е отишъл за построяването на тези… не можеше да ги нарече сгради, защото всяка бе свързана с останалите в едно цяло. Сигурно през времето бяха достроявани нови, но всичко беше напаснато идеално, без видими граници. Липсваше каквато и да е вариация на дизайна, която се срещаше и при най-хомогенните култури. Дори еднаквите сгради на цураните бяха изрисувани с най-различни орнаменти и символи за късмет. Тук всичко беше… от камък, с еднакви врати, единствената разлика беше в енергиите, които бяха принципно невидими за човешкото око. При по-внимателно вглеждане се забелязваха яркочервени и тъмнолилави искрици, които изглеждаха като слънчево отражение в седеф. Подобни ефекти щяха да са красиви, ако не беше скучната обстановка. Дасатската архитектура беше доста стриктна. Между всяка врата имаше по шест прозореца, а на всеки четири врати имаше тунел навътре в сградата. Над улицата имаше стълбища и площадки, които се повтаряха безконечно. Монотонността се нарушаваше само от високите стени, които поддържаха булеварди на стотици стъпки височина. По тях се движеше основният трафик и търговията.
Между кварталите имаше открити площи и паркове. Независимо дали бяха земеделски райони, пазари или обикновени градини, и при тях се наблюдаваше строго определен дизайн.
— Дасатите не притежават оригиналност — каза той на глас.
— Не е съвсем така — отвърна Макрос. — Но имат навика да се придържат към едно нещо, щом решат, че е полезно. Това разположение на парковете и земеделските райони осигурява ефикасно снабдяване на пазарите в гъсто населените части. Единствените по-различни пейзажи са около морските брегове. Морето не е така послушно като земята, затова се налагат компромиси. Но дори в крайбрежните градове се наблюдава подобен дизайн. Даже имат огромни мостове и системи от колони и подпори навътре, за да го наподобят.
— Защо? — попита Накор. — И аз оценявам добрата архитектура, но човек трябва да се съобразява с променливите обстоятелства.
— Дасатите не мислят така — обади се Магнус — Ако дизайнът не пасва на обстановката, те променят нея.
Пъг беше изненадан от спокойствието на сина си. Ако на него му се налагаше да пренася толкова хора, нямаше да е толкова спокоен. Магнус беше относително млад за магьосник, но вече демонстрираше неща, които затрудняваха майка му и баща му.
Спомни си онзи трагичен ден, в който се бе изправил пред Лимс-Крагма след глупавия си опит да надделее над демона Джакан, и ужасяващия избор, който му бе предложен. Щеше да се върне в света на живите и да довърши задачата, която му бяха отредили боговете, но трябваше да плати цена. Трябваше да наблюдава как всички, които обича, умират преди него.
Беше достатъчно тежко, когато умираха от старост. Спомняше си загубата на стария си учител Кълган, отец Тъли, принц Арута и добрия си приятел Лаури. По-трудно се справяше с тези, които загиваха ненавременно в тежките битки. Нищо не го бе подготвило и за загубата на децата му. Уилям, загинал на стените на Крондор в сблъсък с армията на Изумрудената кралица; Гамина, загубена в същата трагедия заедно със съпруга си лорд Джеймс. Поне и двамата бяха изживели пълноценен живот, а Гамина дори бе дочакала внуци.
Замисли се, че има далечни роднини, които почти не познава. Правнуците му Джими и Даш също имаха деца и той се зачуди дали ще надживее и тях.
— Какво е това? — попита Накор и прекъсна печалните му размисли.
Пъг се огледа, за да види за какво става дума. В далечината, на фона на слънцето, се издигаше нещо като дебел стълб от пушек. Само че не беше пушек, а по-скоро някаква енергия и определено не се издигаше, а се спускаше надолу.
— Трябва да побързаме — намеси се Макрос.
— Какво е това? — чу се гласът на Накор.
— Храмът на Черното сърце. Най-святото място на тази планета. Входът към владенията на Мрачния.
— А какви са тези енергии? — попита Пъг.
— Отнет живот. Ние ги виждаме поради уникалното си възприятие, но за дасатите, дори йерофантите и жреците, въздухът над храма е прозрачен. Това са жизнените есенции на хиляди умиращи. Мрачният се храни с тях и става все по-силен.
— С каква цел? — обади се Магнус.
— Това се стремим да разберем. Насочи ни надясно, към онова блещукане на югоизток. Това е езеро в следващия район, а зад него е горичката Делмат-Ама. Там ще започнем да събираме информация, за да разберем за какво е цялото това безумие.