— Забрави ли, че си обикновен крадец?
— Капитанът е един от малцината, на които се доверявам. Лично принц Грандпрей го избра за мисията.
— Момчето има талант, нали?
— Не е никак зле, като за неговите години — съгласи се Джим и понижи глас. — Виж, Каспар, само двама души знаят какво правя и за кого работя всъщност, аз и ти. Освен това само ние двамата можем да известим необходимите хора, които ще се погрижат за ситуацията. Признавам, че имаш предимство в скитането из пущинака, но аз определено съм по-добър в бягането. А ако се стигне до бой… Е, ти си наистина страхотен боец, но аз знам повече мръсни трикове.
— Не споря кой от нас трябва да тръгне. Само се надявам, че домакините ни няма да се ядосат от бягството ти и да си го изкарат на нас. Ако това не се случи, вероятно бих могъл да се разбера с тях и тогава всичките изпитания, през които ще минеш, ще са напразни. Но ако не успея… — той сви рамене.
— Да, знам. По-добре да предупредя множеството ни господари. Дай сега да обобщим какво знаем.
Двамата започнаха да обсъждат утежняването на мисията при сблъсъка с магьосника и призованото същество и какво бяха успели да видят на път към укреплението. Това продължи близо час, през което време Джоми, Серван и останалите се чудеха какво толкова обсъжда водачът им с един обикновен крадец от Крондор.
Джим Дашър изчака повечето мъже да задрямат или да започнат тихи разговори, за да не безпокоят ранените — поне трима от тях нямаше да преживеят следващия ден без сериозна намеса на доктор или лечителска магия. Елфите, изглежда, нямаха такава, или просто не искаха да я използват за пленниците. Във всички случаи хората щяха да се мъчат сериозно.
Джим прецени възможностите си и когато Каспар дойде пак и го попита готов ли е, отвърна пресилено бодро:
— Още няколко минути. Няма да е зле, ако отидеш при Джоми Килироо и сержанта и направиш някакво съобщение… или нещо подобно. Искам да отвлечеш вниманието от вратата само за минута и ще се измъкна незабелязано — огледа се. — Не знам дали си забелязал, но пазачите ни наблюдават внимателно.
— Разбира се, че ще ни наблюдават.
— Не знаят какво да очакват, но предполагат, че няма начин да не подготвяме нещо — Дашър погледна към останалите пленници. — Момчетата ще се подразнят, когато ги събудиш да им кажеш да поспят и да си почиват. Но това ми е необходимо. Над гредата има прозорче. Не поглеждай натам. Ще се измъкна, преди някой да мигне. Но ще е по-добре останалите да не зяпат и да викат: „Гледайте, Дашър си обира крушите!“
— Иска ми се да не се налагаше да го правиш — Каспар скръсти ръце и се облегна уж нехайно на стената.
— И двамата знаем, че никой от останалите няма шанс.
— Почти ми се иска да мога да ти наредя да не го правиш.
Джим Дашър се усмихна и Каспар за пореден път се изненада как годините сякаш изчезнаха и лицето му стана почти младежко.
— Само че не можеш, нали?
— Да. Не мога — Каспар също се усмихна. — Няма голяма полза, че се водя генерал, нали?
— Не и пред мен — все така усмихнат отвърна Джим.
Бившият херцог го изгледа сериозно и сложи ръка на рамото му.
— Остани жив.
— Това е и моят план.
— Колко ли ще тръгнат след теб?
— Ти как смяташ?
— Един или двама. Те са доста самонадеяни. Освен това не могат да си позволят повече. Имаш пет дни да стигнеш до залива и да дадеш сигнал, щом не смяташ да се връщаш в стария лагер.
— Не мога. Там ще е първото място, на което ще ме потърсят, ако загубят следите ми.
— Мислиш, че ще изгубят следите ти? Джим, това са елфи!
— Разполагам с няколко трика, които не са виждали. А ако ме открият, ще се справя с тях. Трябва да прехвърля северозападния хребет и да стигна до корабите. Така ще може да отплуваме за Ролдем след два дни, а не след шест — млъкна за момент. — Надявам се, че онзи, дето те удари на пътя, ще е един от преследвачите.
— Сидна ли? — попита Каспар. — Истински чаровник. Ако зависеше от него, вече да сме мъртви. Поздрави го, ако го срещнеш.
Джим кимна и каза:
— Върви и привлечи внимание.
Каспар тръгна и Дашър се огледа. Елфите знаеха, че техните магьосници могат да се справят лесно с пленниците, и не ги бяха претърсили, така че много от войниците криеха ножове по ботуши и ръкави, а самият Джим беше ходещ арсенал. Той посегна към левия си ботуш и измъкна малка кристална колба от тайника в тока. Не му харесваше идеята да използва тази толкова ценна течност. Цената за производството на сто такива в една отдалечена от Крондор земя беше излязла на лорд Ерик доста солено. Но пък колбите бяха предвидени точно за такива случаи.