— Да. В съобщението се споменава за западните брегове на Върховете на Куор и по-специално за залива Кесана, заедно с приблизителна дата…
— И баща ти искаше да провери за какво става въпрос.
Калеб кимна.
— Освен това искаше да постигне сработеност между различните групи. Затова Накор помоли лорд Ерик да прати някои от нередовните части на Крондор заедно с войници от Кеш и Ролдем и поставиха Каспар начело.
— Баща ти отдавна се интересува от това място. Но все бяхме твърде заети, за да го посетим лично. Разбирам намеренията му, но можеше да избере и по-подходящо време — каза Миранда, замислена за предстоящия сблъсък. — Уведоми ме, ако получиш вест от Каспар. Сега можеш да си вземеш почивен ден.
— Само един ли? — намръщи се Калеб.
— Колкото и да ти се иска, няма да отидеш на лов. Сигурна съм, че жена ти няма да има нищо против, ако се задържиш тук още няколко дни или седмици — Калеб продължаваше да се мръщи. — Аз не мога да остана дълго. Имам много работа и трябва да направя план как да я свърша без помощта на баща ти и Накор.
— Каква работа?
Миранда въздъхна.
— Да убедя владетелите на Кеш, Ролдем и Кралството да приемат бежанци от Келеуан, ако се наложи.
Калеб примигна учудено.
— Бежанци? Ще разработваш резервен план?
Майка му потрепери. Калеб чак сега видя, че обичайната й сила и жизненост е изчезнала.
— Не. Не резервен, а по-скоро вероятен.
Пъг гледаше как слънцето залязва зад западния хоризонт, по-точно зад огромната като планина градска стена. Седеше на една пейка, където обикновено обядваха Низшите, които работеха в овощната градина. Останалите се бяха разположили около бараката на работниците, единствената сграда тук, заслонена от стотици дървета. Плодовете им бяха местният аналог на ябълката, жълто-оранжеви на цвят и блещукаха леко при откъсването. Отвътре пък бяха тъмнолилави.
Макрос седна с въздишка при Пъг.
— Край. Великото клане приключи. Е, убийствата ще продължат още малко. Боевете няма да спрат само защото слънцето се е скрило, но постепенно ще утихнат. Тези, които са се скрили, ще излязат и скоро ще започне почистването.
Накор стоеше на няколко крачки от тях и наблюдаваше измамния покой, който царуваше на това място. Тук никога нямаше пълна безопасност, но в момента всички си мислеха едно и също. Че вероятно преди векове животът на този свят не се е различавал много от живота на Мидкемия.
— Ето така би трябвало да изглежда.
— Да — съгласи се Пъг. Слънцето се скри напълно и нощното небе придоби зашеметяващи цветове, невидими за човешкото око. — Какво ли се е случило?
— Мрачният бог — отвърна Макрос. Болестта явно го измъчваше повече от обикновено. Напрежението от последните дни го бе докарало на ръба на изтощението.
— Не, има и нещо повече — каза Накор.
— Какво искаш да кажеш? — обади се Магнус.
— Не може един местен бог, дори да е аналог на Безименния, да наруши баланса така. Знаем какво се е случило на Мидкемия по време на Войните на хаоса. Всички божества се обединили, загърбвайки различията си, и пленили Безименния, за да възстановят реда. Тук това не се е случило. Мрачният е разбил обединената мощ на стотици богове. Но как?
— Не стотици — поправи го Макрос. — Хиляди. Но не знаем как. Тази част от историята е изгубена.
Пъг кимна.
— Според логиката Мрачният не би могъл да се справи сам. Трябва да е имал съюзници.
— Кои? — попита Магнус. — И какво е станало с тях?
— Може би в подходящ момент се е обърнал срещу тях и накрая е останал едноличен победител — предположи Макрос.
— Не — отвърна тихо и замислено Накор. — Твърде много неща трябва да съвпаднат, което е малко вероятно — и се усмихна тъжно.
Пъг кимна в знак на съгласие. Премисли следващите си думи и се обърна към Макрос.
— Какво знаеш за следващата реалност?
— Третото ниво на съществуване?
Пъг кимна.
— Практически нищо.
— А за четвъртата?
— Пак така.
— Петата?
Макрос въздъхна.
— Имам няколко много болезнени, но запомнящи се досега с петото ниво. Когато ти затвори разлома към него, аз бях в лапите на Маарг, демонския крал. Използвах цялата си мощ, за да го зашеметя, и той ме пусна за момент. Помня, че паднах на нещо като каменен под в двореца му. Самото докосване до него носеше болка. След секунди загубих съзнание. Предполагам, че Маарг ме е убил бързо, защото следващият ми спомен е от залата на Лимс-Крагма…