— Какво? — попита Пъг.
— До този момент нямах спомен от времето между моята смърт и детството ми тук. Всъщност нямам спомен и от самото детство. Само някакви бегли образи — майка, Криене, трудности… — Макрос ги изгледа един по един. — Всъщност не съм живял този живот. Тези спомени са… чужди.
Накор кимна.
— По някакъв начин Лимс-Крагма те е пъхнала в чуждо тяло.
— Пъг, преди колко години умрях?
— Около четиридесет.
— Според моите спомени съм тук около тридесет и три мидкемийски години.
— А какво е станало през останалото време? — попита Магнус.
Макрос въздъхна.
— Това остава мистерия.
— Не съвсем — отвърна Накор. — Кой е най-ранният ти спомен? Като Макрос, а не като дасат?
— Преди единадесет години се връщах от летния празник и ми прилоша. Клекнах встрани от пътя, от страх някой да не види слабостта ми — той поклати глава. — Преди това бях Низш, производител на дрехи.
— Шивач — поправи го Магнус.
— Да.
— И само в рамките на единадесет години успя да изградиш съпротивително движение на цялата планета с хиляди последователи — каза Пъг.
Макрос затвори очи.
— Бялото съществува много преди мен.
— А кой е бил Градинар преди това? — попита Магнус.
Макрос изглеждаше объркан.
— Ами… не знам — въздъхна. — Свестих се до една стена, като тези тук. Болеше ме глава и едва докретах до колибата, където живееше… това тяло — дасатът погледна Накор в очите. — Не съм се преродил, нали?
Исаланецът бавно поклати глава.
— Не съм сигурен, но мисля, че не. Според мен боговете от нашия свят са взели съзнанието ти и са го поставили в друго тяло. Вероятно затова си болен.
— Умиращ — поправи го Макрос.
— Кой е бил Градинар преди теб? — повтори въпроса си Магнус.
Макрос изглеждаше сериозно притеснен.
— Не знам. И нямам представа кой може да знае. Поне никой тук. Мартук, Хиреа, Наруийн, а може би…
— Какво? — попита Пъг.
— Кръвните вещици. Ако има някой, който да знае, това са те.
— Тогава да ги попитаме — отсече Накор.
— Но ние… — почна Макрос.
Пъг го виждаше объркан за пръв път, откакто го бе срещнал преди много години, още като прост чирак в двора на лорд Боррик.
— Накор е прав. Ние сме предприели възможно най-опасната мисия на този, а може би и на всички останали светове. Тук има същество, което се нарича Мрачния бог на дасатите и застрашава безброй планети. Ние трябва да го спрем. Няма да предприема такова начинание, рискувайки живота на сина си и приятелите си, само защото някой иска да ни използва като кукли в плановете си. Искам да знам кой е в основата на това.
— Трябва да разберем кой е управлявал Бялото преди теб — допълни Магнус.
— Аз… — Макрос спря и поклати глава. — Напуснах дома си, който не беше много далеч оттук, и минах по Звездния мост до Матусия. Оттам отидох на едно място… Не помня къде, но очакваха пристигането ми.
— Какво място? — попита Накор.
— Убежище на Кръвните вещици — отвърна бавно Макрос.
— В такъв случай трябва да говорим с водачите на Сестринството.
— Лейди Наруийн? — предположи Магнус.
— Не — отвърна Накор. — Тя е важна, но не е начело.
— Откъде знаеш? — попита Пъг.
— Водачите не рискуват да имат бебета, да се крият и да бъдат преследвани от освирепели воини. Предводителите стоят на някое съвсем безопасно място и пращат на риск останалите.
— Баща ми е начело на Конклава и със сигурност поема рискове — обади се Магнус.
Накор се ухили — със своята усмивка, въпреки чуждоземното лице.
— По принцип баща ти не е най-нормалният човек, когото познавам. От друга страна, на нашия свят рядко се случва всичко живо да жадува да те убие.
— Почти рядко — съгласи се сухо Пъг.
— Макрос, къде са лидерите на Кръвните вещици? — попита Накор.
— От другата страна на планетата. В една заслонена долина на планината Скелар-ток.
— Тогава по-добре да тръгваме. Ако не мъкнем тези Низши, сигурно ще се движим по-бързо.
Макрос се засмя.
— Една нощ не е от значение. Аз трябва да си почина, както и вие, макар да не ви личи толкова. Освен това трябва да дочакам вести. Може да съм нечия марионетка, но все още съм водач на Бялото и трябва да знам, че хората ми са оцелели и са готови за действие.