Кубай беше магьосник, който се увличаше по лечителството повече от останалите си колеги, които смятаха тези изкуства за присъщи на Низшия път. Според Миранда беше идеалният избор за проучване на дасата.
— Докато ме държаха в плен, успях да науча някои неща за тези същества — каза тя. — Дасатите приличат на хората, доколкото може да се каже същото за раси като елфите и джуджетата. Имат два чифта крайници, очи, уши и така нататък, както виждате. Знам, че имат два пола, а жените раждат малките, също като нас. Това го разбрах, докато жреците ме изследваха внимателно. Не мога да говоря езика им, но позапомних няколко думи и имам обща представа какво знаят за нас.
Обърна се към неколцината магьосници, които се бяха появили веднага щом бяха разбрали, че е дошла, и повиши глас, за да я чуват всички.
— Физически са значително по-силни от нас. Не само заради това, че са на този свят. Но очевидно имат проблеми с различията между реалностите и затова са създали купол, в който да живеят. Нормалните им воини ще се справят без проблеми с нашите — независимо дали са цурани, или от Кралството — моментът беше подходящ да почне да насажда идеята за помощ от Мидкемия.
Погледна жреца и опита да си припомни какво бе научила по време на пленничеството си.
— Определено не изглежда добре — наведе се и видя капките пот, избили по челото на съществото. — Кубай, мисля, че си прав за треската. Сякаш е по-блед, но може и да се лъжа, заради светлината — спря, защото клепачите на жреца започнаха да потрепват. — Мисля, че идва в съзнание.
Двама от магьосниците мигновено започнаха защитни заклинания, но дасатът не се пробуди. Вместо това започна да стене и се загърчи в конвулсии. По кожата му започнаха да избиват мехури.
— Пазете се! — извика Миранда, без да знае защо.
Магьосниците се отдръпнаха назад. Внезапно тялото на жреца се подпали и последва гръмка експлозия, която повали най-близките и заслепи останалите.
Замириса на сяра и изгоряло месо. Всички се закашляха от вонята. На мястото на тялото бе останало само очертание от бяла пепел.
— Какво стана? — попита смаяният Аленка.
— Не знам — отговори Миранда. — Мисля, че извън купола си те не могат да се справят с огромния приток на енергия, който за нас е съвсем естествен. Явно му дойде твърде много и… видяхте какво стана.
— Какво ще правим сега? — попита старият магьосник.
— Ще се върнем при купола и ще го проучим — Миранда отново пое контрола, без да са я питали. — Това е сериозна заплаха за Империята.
Тези думи бяха достатъчни, за да мобилизират всички Велики.
— Трябва не само да го проучим, а и да го унищожим — каза Аленка и се обърна към един от другите магьосници. — Хочака, ще бъдеш ли така добър да известиш Небесната светлина в Свещения град? Обясни на императора какво се случи тук и му предай, че ще получи пълен доклад веднага щом приключим.
Миранда беше впечатлена от твърдия тон на стария магьосник и предположи, че като млад е бил внушителна фигура. Беше от онези тихи хора, които изненадват останалите, когато поемат контрола. Умееше да привлича внимание и излъчваше авторитет.
— Наложи се да поразуча купола, преди да избягам — започна Миранда и направи пауза за по-голям ефект. — Моля за разрешение да ви водя в тази операция.
Великите в стаята се смаяха от това предложение. Жена, при това чужденка, да застане начело? Все пак повечето се обърнаха към Аленка, за да чуят решението му.
— Това е съвсем логично — каза старецът и с тези четири прости думи предаде мощта на най-могъщото събрание на магьосници от два свята на Миранда.
Тя кимна и каза:
— Моля колкото се може повече от членовете да се съберат в Голямата зала след един час. Тогава ще ви обясня, какво знам и как предлагам да действаме.
Магьосниците излязоха, за да известят останалите. Миранда знаеше, че щом научат за опасността, всички Велики ще се появят в залата в уреченото време. Щяха да отсъстват само най-тежко болните.
Върна се в покоите си и седна на един диван. Не смееше да легне в леглото, защото се боеше, че отново ще заспи. Кратката почивка и храната не бяха достатъчни, за да се възстанови от тормоза по време на пленничеството. Трябваше обаче да се съсредоточи върху сериозната заплаха и да пренебрегне глада и болката, защото бяха сериозно притиснати от времето — с всеки миг щеше да става по-трудно да попречат на дасатите, каквито и да бяха плановете им.