— Да. Дадох му това нещо преди известно време.
— Ела с мен.
Бек тръгна след жреца, а Накор ги последва.
Изрече молитва наум, на който бог го чуваше в момента. Хвърли последен поглед през рамо към Мартук и Хиреа и тръгна след младия си спътник в сърцето на злото.
Когато кацнаха, Пъг беше съвсем изтощен. Един от неочакваните проблеми при този метод на пътуване бяха особено настървените летящи хищници, които имаха по-остри сетива от дасатите. Първата атака дойде час след тръгването им и той за малко не изгуби контрол. Все пак успя да унищожи птиците с помощта на Магнус, който през цялото време се стараеше да ги държи във въздуха.
След тази случка се наложи Пъг да усъвършенства заклинанието, за да покрие допълнителен спектър, защото съществата се ориентираха и по топлината. Задачата не беше лесна, особено по време на полет, и затова, когато пристигнаха, беше на ръба на физическото изтощение.
Валко беше издържал пътешествието със стоицизъм, който щеше да засрами и най-твърдите цурани. Младежът дори беше „симпатичен“, доколкото този термин можеше да се използва за дасатите. По време на пътуването беше изразил желание да ги убие само два пъти. При това в контекст, че му е трудно с новите концепции и загърбването на традиционните ценности. Пъг за първи път виждаше, по-точно чуваше, дасат да споделя нещо лично. Направо беше достойно за възхищение.
Планинското укрепление беше невидимо освен за най-надарените магьосници, но Пъг нямаше проблем, може би защото бе използвал уменията си през целия ден, докато прекосяваха половината свят. Когато се приземиха, Макрос въздъхна с видимо облекчение.
— Пъг, не се мъчих колкото вас, но се боя, че състоянието ми се влошава.
— Ще срещнем ли някаква опасност, ако доближим укреплението? — попита Магнус, който въпреки трудния ден изглеждаше свеж. Пъг беше впечатлен от издръжливостта на сина си.
— Сигурно. По-добре да изчакаме те да дойдат при нас.
Измина почти час преди едно потреперване на въздуха около невидимия вход да оповести пристигането на четири млади жени. Вероятно това бяха най-могъщите Кръвни вещици или пък тези, които можеха да си позволят да изгубят в случай на стълкновение.
— Не сте желани тук — каза първата, доста красива и висока според дасатските стандарти. Излъчваше повече самочувствие от останалите и явно беше водачката.
Валко отвърна:
— Аз съм Валко, владетел на Камарийн. Син на Наруийн.
Името очевидно предизвика реакции, но преди жените да отговорят, се включи и Макрос.
— А аз съм Градинаря. Трябва да обсъдим множество неща.
Водачката кимна.
— Така е. Елате с нас — погледна за момент Валко и се обърна. Другите жени им направиха път да я последват.
Когато стигнаха до привидно пустата клисура, Пъг усети магическата вълна и пред него се появи укреплението. Знаеше, че е преминал през могъща илюзия, която щеше да заблуди всеки, докато не стигне дотук. А за нежеланите гости вероятно бяха приготвени неприятни изненади.
Укреплението беше древно. Камъните му сякаш бяха положени преди стотици, а може би и хиляди години и бяха загладени от вятъра и дъжда. Стъпалата пред входа на главната зала бяха почти изтъркани от безброй крака.
Пъг си даде сметка, че вижда първата постройка, която да не е част от някакъв грандиозен градски план. Приличаше на планинските цитадели в Кралството — квадратна каменна сграда с кръгла кула в центъра. От кулата имаше добър изглед към проходите и никой враг нямаше да се приближи незабелязан.
Вътре се чуваше глъч, която надхвърляше очакваното. Долавяше се дори детски смях!
Високата жена се обърна към Валко.
— Трябва да изчакате тук. Освен това си остави меча на нея — и посочи една от сестрите.
— Защо? — мечът му беше извоюван с мъка и труд и символизираше това, което бе преживял.
— Защото така се прави — каза Макрос. — Моля те.
Това беше рядко използван израз и обикновено се употребяваше за пощадяване на живот. Искането беше просто, но могъщо. Валко се подчини и подаде колана с ножницата на младата жена.
Водачката се отдалечи и ги остави с ескорта им. Помещението, в което бяха, беше точно според очакванията на Пъг. Къс коридор с по една врата от двете страни и глуха стена насреща. Беше построен срещу евентуални нападения. Отгоре имаше балкон, откъдето защитниците можеха да обсипват нашествениците със стрели и камъни и да ги заливат с врящо масло. Вратите от двете страни бяха масивни, вероятно със здрави резета, и нямаше да паднат без таран. Пъг реши, че това укрепление никога не е било превземано.