— Къде искаш да отидеш? — обърна се към него Томас.
Джим копнееше да каже в Крондор — продължаваше да мисли за Мишел.
— Ще се върна с вас, за да видя какво става с Каспар и другарите ми.
Томас кимна.
— Приготви се за пътешествие, каквото не си и сънувал. Когато стане време, ще пратя да те повикат.
Крадецът се поклони. След малко към него се приближи Калис и му подаде ръка. Здрависаха се. Калис беше уникален, син на кралицата и недотам човешкия й съпруг. Беше прекарал много време сред хората в служба на принца на Крондор и беше основал легендарния отряд на Пурпурните орли. Знамето все още висеше на почетно място в голямата зала, макар че самият отряд бе разформирован отдавна.
— Липсва ли ти? — попита Джим.
— Кое?
— Шумът, тълпите, хаосът?
Калис се усмихна почти като човек.
— Понякога. Но тук намирам покой.
— Разбирам — Джим се огледа. Кралският двор се бе върнал към обичайното си ежедневие. — Тук е… успокояващо.
— Времето тече по различен начин. Един от старите приятели на баща ми, Мартин Дълголъкия, доживя до над деветдесет години и казваше, че времето, прекарано тук, му е дало жизненост — Калис сви рамене. — Във всеки случай, ако ми стане твърде скучно, винаги има задачи от Конклава.
— Как са момчетата?
Калис беше осиновил близнаци, когато си бе взел жена от отвъдморските елфи.
— Добре са. Учат се да ловуват.
— Учат се? — възкликна Джим. — Не са ли тук от тридесет-четиридесет години?
— Още са малки — усмихна се Калис.
— Да бе, направо хлапета — отвърна сухо крадецът.
Двамата започнаха да обменят новини от взаимен интерес. По време на престоя си в двореца Калис бе обикнал футбола и се интересуваше от резултатите в лигата на гилдиите.
Джим пък искаше да научи повече за събитията по Западното крайбрежие, защото напоследък отношенията с Риланон бяха охладнели. Калис вече не живееше сред хората, но често се навърташе около замъка Крудий.
— Младият херцог Лестър прилича на прапрадядо си Мартин. Добър ловец.
— Добър?
— Много добър — потвърди Калис.
— Като елф?
— Е, не чак толкова — усмихна се принцът.
— Жалко, че качествата на владетелите не могат да се съотнесат към нещо по-простичко, като следотърсачеството.
— Политически проблеми?
— Както винаги. Западните благородници мърморят и надигат глас. Вече се стига до открити обиди и заплахи с дуели.
Калис тъжно поклати глава.
— Едно време Кралството се управляваше от велики мъже.
— Името Кондуин все още се почита, но се боя, че не сме имали стабилен владетел от времето на крал Боррик.
— Аз всъщност го познавах.
— Наистина ли?
— Не чак толкова добре. Бях близък с по-младия му брат, Николас.
— Чувал съм истории за вас двамата.
Калис въздъхна.
— Толкова години минаха, а ми се струва, че беше вчера. Николас ми липсва. Той умря като герой, но беше сам — елфът погледна през рамо, сякаш можеше да види семейството си през дебелите дървета. — Неприятно е да умреш сам, Джим Дашър.
— Не мисля да го правя.
— Нима има нов човек в живота ти?
— Ще има, ако зависи от мен — усмихна се широко Джим.
Крадецът въобще не беше подготвен за появата на Томас. Воинът носеше златна броня, бял табард и бял щит с герб на златен дракон. Шлемът му също бе с формата на дракон, като крилата представляваха предпазители за бузи. Беше внушителен и със сигурност вдъхваше ужас у всеки противник.
— Готов ли си?
— Доколкото се може — отвърна Джим.
Калис кимна и го потупа по рамото.
— Радвам се, че се видяхме. Не си голям ловец, но си най-добрият разказвач, който съм срещал. Трябва да ни погостуваш пак, когато настанат по-добри времена.
— Ще очаквам с нетърпение — отвърна честно Джим.
— Ела с мен — каза Томас и се обърна.
Въпреки огромния си ръст той беше пъргав като елф и Джим едва смогваше да го настига по тесните пътечки и мостчета между дърветата. Слязоха на една широка поляна.
— Приготви се — каза Томас и извика някаква фраза на непознат език, повтори я и я потрети.
— Сега какво? — попита Джим.
— Ще чакаме — отвърна Томас.
Минутите течаха. Около тях започнаха да се събират елфи. Джим нямаше представа какво ще стане, но се бе научил, че има моменти, в които трябва да си затваря устата и да прави каквото му кажат.