Продължиха да летят през цялата нощ, но Джим беше твърде погълнат от изживяването и не чувстваше глад или умора. Подминаваха села само с по една-две светлинки, но безоблачното небе и появата на третата луна помагаха да се различава пейзажът.
По някое време драконът зави леко на югоизток и Джим предположи, че наближават бреговете на Кралско море. На изток небето започна да просветлява, отначало в сиво, а след това с розова зора, преминаваща в изгрев. Гледката беше впечатляваща, също като изгряването на луните, от което сякаш бяха минали само няколко минути. Явно магията, която позволяваше безопасна езда на дракона, пречеше да се определи скоростта. Джим знаеше, че са пътували часове, въпреки че му се бе сторило като минути.
В далечината се виждаха планини и крайбрежие. Преминаваха северната граница на Кеш, а онова отпред със сигурност бяха Върховете на Куор.
— Къде точно отиваме? — чу се гласът на Томас.
— Търсим един залив, малко след онзи нос. На север има голям скалист склон. Заливът е дълбок, а нашият лагер е на миля нагоре по пътеката…
— Видях.
— Продължавай на север. Лесно ще откриеш селището на елфите.
Слънцето вече се бе издигнало на хоризонта. Драконът забави полет и сякаш направо спря след високата скорост, поддържана през нощта. Джим се взря в пейзажа под тях.
— Ето там!
— Добре.
Драконът се сниши още повече и вече летеше над самите дървета.
Някакви мъже бяха залегнали в храстите в засада, а към тях, през откритото пространство, се задаваха елфи.
— Това са хората на Каспар! — викна Джим. — Сигурно са избягали и са намерили оръжия!
— Трябва да спра това! — възкликна Томас.
Накара Риатх да кацне в центъра на поляната и драконът се подчини с гръмотевично пляскане на крилата.
Джим не дочака разрешение да слезе, а направо преметна крак през врата й и скочи на земята. Затича към притаените хора и замаха с ръце.
— Чакайте!
Мъжете се изправиха. Гледаха изумено.
— Джим Дашър? — извика Каспар, който се бе появил от другия край на поляната.
Джим се огледа и видя, че елфите се приближават с прибрани оръжия. Изглеждаха съвсем спокойни и изобщо не приличаха на пазачи, преследващи избягали пленници.
— Не се бийте! — изкрещя Джим. — Лорд Томас ще оправи всичко!
Каспар се приближи до него.
— Да се бием ли? — бившият херцог се засмя. — Че от какъв зор? Вие двамата ни развалихте чудесния лов.
— Лов?
— Елфите тъкмо сплашваха стадо сърни към нас — Каспар преметна лъка си през рамо. — Само че животните се разбягаха, като усетиха дракона. Сигурно вече са на половината път до град Кеш — потупа Джим по рамото. — Радвам се, че успя да се измъкнеш, да оцелееш и дори да ни доведеш помощ — Каспар се обърна към дракона, който беше полегнал във високата трева. — Признавам, че никога не съм си представял подобно пристигане.
— Ти пробвай да го яздиш. Какво стана с вас?
Каспар махна на хората си.
— Върнете се в укреплението. Ще организираме нов лов. Този се провали!
Мъжете се подчиниха и командирът пак се обърна към Джим.
— След като избяга, поприказвах нашироко с Кастданур. Не е лош, стига да им свикнеш на елфското държане — двамата тръгнаха към Томас, който говореше с елфите. — Да речем, че постигнахме съглашение.
— Съглашение?
— Да. Ние ще им помогнем да оцелеят, а те ще ни помогнат да спасим Мидкемия.
Джим не можеше да си представи каква помощ би могло да окаже това опърпано племе. Но след събитията от последните дни реши да не прибързва с преценките. Внезапно почувства, че е изтощен.
— Трябва да ми обясниш по-подробно.
Каспар се засмя.
— С удоволствие. Но първо трябва да се запозная със спътника ти. Само съм чувал за него.
Джим се усмихна и поклати невярващо глава. Последното, което би могъл да си представи преди няколко минути, бе, че ще му се наложи да установява социални контакти.
Елфите показваха повече емоции от появата на Томас, отколкото за цялото пленничество на Каспар. Кастданур и другите старейшини бяха видимо развълнувани от воина с бяло-златната броня.
— Валхеру — каза старият елф, когато Томас се приближи.
— Не, макар че имам неговите спомени. Аз съм смъртен, също като теб, предводителю на аноредел.
— Но старата магия живее в теб — каза Кастданур.