Те побягнаха, а магьосницата се покатери на една скала, за да вижда целия лагер, и започна дълго и сложно заклинание. Внезапно земята започна да се тресе, сякаш предстоеше опустошително земетресение, само че се клатеше много по-силно и странично. Последва неописуем звук, който премина в свистящо пищене. Джоми, Каспар и Джим си запушиха ушите. Внезапно се чу трясък и в небето се издигна колона от скали, дървета и пръст. Все едно две гигантски ръце бяха изгребали целия лагер и го стриваха на прах.
Миранда изтича до тях.
— По-добре да побързаме, защото след малко ще завалят камъни.
Забързаха по пътечката и след секунди зад тях започна да се сипе дъжд от камъчета и пръст. За щастие вече се бяха отдалечили достатъчно.
— След като унищожихме тази частица от техния свят, вероятно ще им трябва доста време да се върнат тук — каза Томас.
— Кои, или по-скоро, какви са тези същества? — попита Миранда.
— Деца на Бездната. Когато Джим ми разказа за тях, въобще не разбрах за какво става въпрос. Мислех, че са някакви слаби духове или пък проява на агентите на Мрака. Но тези същества са деца на Ужаса. Валхеру нямат дума за създанията, които яздят, нито за летящите, които изпълняват ролята на ловни соколи и гонят плячка за Ужасите.
— Елфите ги наричат стрели от бездната — каза Каспар.
— Подходящо име. Те са опасни, но не колкото Ужасите, господарите, на които служат.
— Кои са Ужасите? — попита Джоми.
— Същества, които са толкова неземни, че пред тях дасатите са ни като братя. Хранят се с живот и души. И са успели да намерят път до нашата реалност.
Каспар се опитваше да поддържа крачката на Драконовия господар надолу по склона.
— Може ли да са част от плана на дасатите?
— Не! — отвърна рязко Томас. — Това е нещо много по-лошо — спря и се обърна към Миранда. — Събери всички магьосници и жреци, на които имаш доверие. След три дни ще се срещнем. Първо трябва да се върна до Елвандар и да говоря със старите заклинатели и летописци. Кастданур нямаше представа кои са тези същества и това показва колко са западнали аноредел. Имат старейшини, но не разполагат със знания. Ще трябва да говоря и с Куор.
— Кои са Куор? — настояха Каспар и Миранда в един глас.
Томас отново тръгна.
— Древни същества, сърцето на Мидкемия. Дори валхеру не са ги закачали, защото имат някаква необяснима връзка с живота на този свят. Според легендата, ако Куор загинат, ще загине и светът.
Отново спря и се обърна към тях.
— Тези същества, които унищожихме, са… деца. Група хлапета, излезли да си поиграят на открито.
Миранда пребледня.
— Но аз не можах да ги убия. Само ги зашеметих.
— Не можеш да убиеш нещо, което не е живо. Те са деца на Бездната и живите същества не могат да ги разберат. Ужасите са най-могъщият противник, на който са попадали валхеру. Ние сме нападнали техния свят и мнозина от нашите са загинали. Въпреки това сме се завърнали с чувството, че сме страшно могъщи…
— Двамата с Пъг се сблъскахме с Господар на ужаса преди много години, докато търсехме Макрос. Победихме го повече с хитрост, отколкото с мощ, а и бяхме двама. Доколкото знам, моят меч е единственото нещо на този свят, което може да им навреди. Разбира се, може да има и други артефакти, за които не съм чувал. Затова искам да поговорим с най-могъщите магьосници и жреци. Ако Ужасите са намерили път към този свят… — той спря и посочи планината. — Тези хлапета може да са се натъкнали случайно на прохода, без да знаят какво са открили. Но ако се промъкне някой от техните господари, целият континент ще се превърне в пепел. Принцовете на Ужаса са невероятно могъщи, може би не по-малко от боговете, и ако имат нещо общо с това… — Томас си пое дъх. — Иска ми се Пъг да беше тук.
— И на мен, всеки ден — отвърна Миранда.
Томас продължи да слиза.
— Ще извикам Риатх и ще отида в Елвандар. Ще се върна със заклинатели. Трябва да говорим с Куор и да изследваме мястото, което унищожи. Трябва да знаем дали в тъканта на вселената все още има дупка, която ни доближава до Бездната. Каспар, обясни това на Кастданур — с непосилен за нормалните хора скок той се метна на една скала и разпери ръце. — Риатх! Призовавам те!
След минута грохотът на пляскащите крила обяви пристигането на дракона.
— Дойдох, ездачо.
— Отново имам нужда от помощ, приятелко. Светът ни е заплашен от разруха и трябва да го спасим.