Мартук им беше обяснил как да открият казармата и скоро стигнаха до спалното помещение. Щом влязоха, осъзнаха колко трудна е задачата им. В залата имаше стотици легла, на които спяха дасатски младежи. Как щяха да открият Бек?
По пода бяха налягали Низши, което правеше преминаването още по-трудно. Двамата решиха да се придържат към стената и бързо обиколиха помещението. От младия воин и Накор нямаше следа.
Минаха през втора, а след това и трета зала, без да открият приятелите си. Дасатите не хъркаха и почти не помръдваха насън. Абсолютно всички спяха по гръб със съвсем малки разлики в позите. Пъг се зачуди дали това е талант за оцеляване. Може би неподвижността пречеше на хищниците да те видят или пък позволяваше по-бърза реакция в случай на атака. Нямаше представа, но тези еднакви пози му се струваха странно обезпокоителни.
Късметът им се усмихна в четвъртото помещение. Бек седеше на леглото си в отсрещния ъгъл, а Накор на пода до него. Дребосъкът говореше много тихо.
— Скоро нещата ще се променят и ще трябва да свършиш нещо важно.
— Знам, Накор. Разбирам — прошепна Бек.
— Добре. Не винаги ще съм до теб и искам да съм сигурен, че знаеш какво да правиш, ако ме няма.
— Разбирам — повтори младият воин.
— Добре. Сега заспивай. Аз трябва да поговоря с Пъг и Магнус.
Бек легна в същата поза като останалите, а Накор се обърна към двамата магьосници.
— Чудех се кога ще ме откриете.
— Как ни усети? — попита невидимият Пъг.
— После — Накор се изправи. — Направете ме невидим. Трябва да ви покажа нещо, а ако ме открият, ще ме убият.
Пъг веднага изпълни искането му.
— Трябва да излезем през лявата врата и после по коридора надясно. Като стигнем разклонението, ще ви обясня.
Излязоха през вратата и Пъг видя, че са напуснали казармата. Коридорът беше пуст и шепотът на Накор се чуваше ясно.
— Скоро ще се случи нещо голямо. Всички са ужасени. Дори воините. Не знам защо. Никога не съм виждал такова нещо сред дасатите. Е, Низшите се плашат, но при тях е по-скоро роля, отколкото истински страх. Не биха се поколебали да убият жрец или воин, ако това ще им донесе издигане. Но в момента дори воините едва прикриват страха си.
— И аз го усещам — каза Магнус. — Нещо ги притеснява.
Пъг въздъхна.
— И аз имам такова чувство, откакто напуснахме градината.
— Ние сме със силни съзнания — каза Накор. — Представи си какво им е на тях, които не познават страх.
— Какво го предизвиква?
— Точно това искам да ви покажа… Тук сме наляво и коридорът е доста дълъг. Предлагам да тичаме. Като стигнете края, ще видите къде да спрете.
— Чакай — спря го Магнус. — Можем да прелетим дотам, ако се държим ниско.
Издигнаха се над пода и полетяха по коридора. Пъг се надяваше, че синът му ще удържи прецизния контрол, защото магическите сили нямаше да помогнат, ако се забиеха в някоя стена с тази скорост.
Коридорът беше дълъг поне миля и нямаше осветление. Пъг разчиташе на невидимата за човешкото око светлина на камъните. Усиленото зрение на дасатите щеше да му липсва, когато се върнеше вкъщи. Неочакваната мисъл за дома го прободе.
Знаеше, че ще се прибере някак. Лично Богинята на Смъртта бе предрекла съдбата му. Той щеше да изпълни поставената му от боговете задача, но трябваше да види как всички, които обича, умират преди него. Щеше да се прибере, но не можеше да е сигурен за Накор и Магнус.
— Забави — прошепна комарджията. — Скоро ще стигнем.
Стигнаха края на коридора. Според изчисленията на Пъг бяха изминали над две мили.
— Предния път за малко да ме спипат — каза Накор. — Не бях невидим. Отдавна трябваше да науча този трик. Наложи се да се измъкна с приказки.
Пъг се усмихна. Искаше му се да види подобна сцена. Нямаше съмнение, че дасатите щяха да са не по-малко объркани от хората, когато Накор започнеше със своите трикове.
— Трябва да ми разкажеш някой път.
— Вече може да станем видими — каза Накор.
Пъг спря заклинанието и попита:
— Къде сме?
— При едно много удобно изобретение — каза Накор. Намираха се на платформа и можеха да усетят вибрации под краката си, както и да чуят приближаващо бучене. — Скоро ще се появи нещо като каруца и трябва да се качим. Бъдете бързи, защото не спира.
— Какво? — попита Магнус, но в този миг нещото, за което говореше Накор, се появи.