— Колко си умна, скъпа.
— Защо искаш толкова много власт?
— А! Питаш за мотивите ми?
— Да. Мисля, че да.
Той цъкна с език и изрече благо.
— За първи път проявяваш интерес към мен и моето минало. Поласкан съм.
Тя разумно не отвърна нищо.
Той възнагради нейната съобразителност, като й даде възможност да повдигне малко завесата на миналото му.
— Когато бях младеж, аз бях, така да се каже, окаяна душа — той извади кучето от водата и нареди на приближилия се кучкар. — Не пипай Хани, аз ще се погрижа за нея — след това продължи към Мериън. — Бях беден роднина на семейство Уудвил по времето, когато те още нямаха връзки с кралското семейство. Но когато Елизабет Уудвил се ожени за крал Едуард и народи всичките тези деца — най-напред твоята лейди Елизабет Йоркска — нещата се промениха. Братовчедката Елизабет Уудвил — тя сега е вдовстващата кралица на Англия — и крал Едуард ми дадоха титла. Тя ми намери богата наследница, чиито земи не бяха майорат6 и аз се ожених.
— За майка ми?
— За майка ти — той посочи към простора. — Подай ми онази хавлия.
Мериън му подаде кърпата.
— Какво мислеше тя за брака?
Усмивката му помръкна.
— Майка ти не беше жена, която човек може лесно да разбере.
— Обичаше ли те?
— Аристократите не обичат.
— Тогава ти обичаше ли я?
Той я погледна, забелязвайки предизвикателната елегантност на краката й и вирнатата брадичка. За първи път в живота си беше сбъркал. Беше й разкрил прекалено много и тя ликуваше. Беше решила, че може да го засегне без никакви последствия за нея самата. Със студен тон, какъвто често използваше с огромен успех, той отвърна.
— Не съм от толкова незначителен род, както мислиш, лейди Мериън. Поне е по-уважаван от една нещастница, която се прибира бързешком вкъщи с копелето си и ме моли за подслон.
Тя отметна рязко глава назад, сякаш й беше ударил плесница.
— Никога преди не си ме упреквал.
— Да те упреквам затова, че мечтите ми не се сбъднаха? За изпускането на шанса, който ти бях купил?
Тя се надвеси над кучето, за да хване ръката му.
— Направих каквото ми каза да направя.
Хани изръмжа и скочи към нея. Уентхейвън грабна кучето във въздуха. Мериън отстъпи и с вик падна върху тревата. Лаейки като обезумяла, Хани се мъчеше да се откопчи от ръката на Уентхейвън, за да го защити. Той се бореше с кучето, опитваше се да го обуздае, вбесен на Мериън, че го беше предизвикала, и още по-вбесен на самия себе си, че беше допуснал това.
Трябваше да остави Хани да сръфа Мериън. Това нямаше да бъде само урок, от който имаше нужда, но щеше да остави достатъчно белези по това красиво лице, за да възпре Харботъл, Грифит, а и всички останали, с които тя си играеше.
Но инстинктивната му реакция беше да задържи кучето.
Не искаше Мериън да бъде наранена. Не искаше да изпитва болка.
— Проклето куче! — извика Мериън, вперила поглед в острите зъби, които Хани беше оголила срещу нея. — Защо направи това?
Уентхейвън успокои Хани, докато тя притихна и от гърлото й излизаше само леко ръмжене.
— Тя ме защитаваше.
— Аз нямаше да те ухапя — Мериън стана и изтупа палтото си, като се опитваше да го почисти от тревата и калта. — Хани никога не ме е харесвала.
— Разбира се. Хани е нещо като кралица — майка на кучкарника и отвръща на заплахата към владението й.
Запазила предизвикателното си държание, Мериън каза.
— Аз не съм я заплашвала.
— Знам това, но никога няма да успееш да убедиш Хани в същото — той потупа гладката й буза. — Тя познава аромата ти и в крайна сметка настръхва — той широко се усмихна, показвайки всичките си зъби, — защото ти си най-голямата кучка в кучкарника!
Седма глава
Лайънъл се въртеше върху раменете на Грифит и той го намести по-удобно, без да му обръща повече внимание. И как можеше в момента да мисли за нещо друго. Разговорът му с уелските наемници и особено с техния свиреп капитан се оказа много по-интересен от проблемите на едно малко момче.
Но Лайънъл отново започна да шава, след това дръпна силно косата на Грифит.
— Хей, момче! — Грифит свали Лайънъл на земята. — Какво искаш да кажеш с това?
Лайънъл доверчиво и звучно се засмя и посочи към кучкарника. Грифит прикова поглед върху стройния младеж, който затваряше портичката.
Не младеж, а жена с мъжки дрехи, чието въздействие прекрасно познаваше, но която изобщо не познаваше мъжките възприятия.
— Мериън!
Наемникът потвърди предположението на Грифит, като се ухили и показа няколко разядени до корен зъби. Кледуин каза на уелски.
— Лудата щерка на графа. Имам намерение да я посетя някоя нощ.
6
Майорат — недвижим имот, собственост на благороднически фамилии, който се предава по наследство на най-стария син и не може нито да се продава, нито да се приписва на друг — Б.пр.