— Е, добре, Чарли — обади се най-сетне той. — Можеш да ми дадеш това нещо и след това да отидеш в канцеларията. Аз ще дойда като свърши часът.
— Що не ядеш лайна — отвърнах и замахнах с тръбата. Желязото се заби в грапавата повърхност на дъската и хиляди ситни тресчици се разхвърчаха във всички посоки. Голям облак жълтеникав тебешиен прах се вдигна около мен. Мистър Карлсон подскочи така, сякаш бях фраснал с тръбата майка му, а не някаква си шибана черна дъска. Имах чувството, че за миг съм успял да надзърна в душата му и това ми достави удоволствие. Замахнах и ударих повторно дъската. И отново.
— Чарли!
— Друже мой… ще те спукам от бой… зад последния завой — изрецитирах аз, като след всяка сричка нанасях по един удар. При всеки удар мистър Карлсон подскачаше. Това ме караше да се чувствам все по-добре и по-добре. Симптома на гръмоотводната тръба, приятелчета. Схващате ли? Лудият бомбаджия, оня смахнатия подпалвач от Уотърбъри, Кънектикът, трябва да е бил най-спокойния човек на света.
— Чарли, бъди сигурен, че ще направя всичко възможно да те…
Извърнах се и започнах да блъскам перваза с тебеширите. На дъската вече имаше доста голяма дупка, дървото не беше кой знае колко твърдо и не ми се опря. По пода се разпиляха тебешири и гъби, разпръсквайки облаци бял прах наоколо. Тъкмо вече си мислех, че ако ми дадат достатъчно голяма тръба нищо на този свят не би могло да ми се опре, когато мистър Карлсон ме сграбчи отзад.
Обърнах се и го ударих. Само веднъж. Бликна кръв. Той се строполи на пода и очилата му се разхвърчаха във всички посоки. Мисля, че имено гледката на счупените очила развали магията. Лицето му беше станало някак голо и беззащитно, сигурно така изглеждаше когато спи. Изпуснах тръбата и тръгнах към вратата без да се обръщам. Качих се в канцеларията и им разказах какво е станало.
Джери Кесерлинг ме прибра с една патрулна кола, а мистър Карлсон го откараха в районната болница в Мейн, където на рентгена са видяли линеарна фрактура на черепа точно над фронталния лоб. Както по-късно научих, от мозъка са извадили четири парченца черепна кост. Още дузина такива и биха могли да слепят от тях самолет, да напишат на него «ЗАДНИК» и да му го връчат — подарък от мен за рождения ден.
А за мен животът се превърна в низ от безкрайни разговори. Разговори с баща ми, с добрия стар Том Денвър, с Дон Грейс и с всяка възможна комбинация на гореспоменатите. Сигурно само с училищния пазач не съм разговарял. През цялото това време мама не искаше да излиза от къщи и непрестанно се тъпчеше с транквиланти8, докато баща ми запази възхитително спокойствие. Ала понякога очите му блестяха с хладна неприязън и аз не се съмнявах, че ще дойде мига, когато ще си поговорим насаме и по съвсем различен начин. Чувствах, че ако имаше възможност щеше да ме убие с голи ръце. В друга епоха сигурно би го направил без да се замисли.
Последва изключително сърцераздирателна сцена, в която аз поднесох извиненията си на бинтования и с насинени очи мистър Карлсон и на неговата съпруга, в чийто поглед гореше неприкрита ненавист, («…като обезумял… не бях на себе си… не мога да изразя с думи безкрайното си съжаление…») но самият аз така и не получих извинение за подигравките, на които бях изложен пред целия клас, в оня злощастен час по физика, когато стоях плувнал в пот на дъската, изписана с някакви древнокитайски йероглифи. Не получих извинения от Дики Кейбъл и Дана Колет. Или от моя мил съквартирант — Скърцащото чудовище, който на връщане от училище изсъска със стиснати зъби, че веднага щом се преоблека иска да ме види в гаража.
Обмислях думите му, докато си събличах училищните дрехи и си слагах старите дънки и една леко захабена риза. Отпърво реших, че ще е най-добре да отида и да си понеса наказанието. Но после, нещо в мен се разбунтува. От училище ме бяха закарали право в полицията. Прекарах близо пет часа в предварителния арест на Плейсървилския участък, откъдето баща ми и моята обхваната от истерия майка («Защо го направи, Чарли? Защо? Защо?») ме измъкнаха, след като платиха гаранцията — обвинението беше оттеглено, по взаимна договореност между училищните власти, ченгетата и мистър Карлсон (но не и жена му, тя настояваше да получа най-малко десетгодишна присъда).
Така или иначе, реших, че с баща ми имаме сметки за уреждане и се отправих към гаража.
В гаража миришеше на мухъл и смазочно масло, но иначе цареше идеален ред. Като в аптека. Това е неговото любимо място и той си го поддържа според разбиранията. Място, където можете да намерите всичко и всичко си е на мястото. Тревокосачката беше поставена точно до стената. Всички земеделски сечива висяха на куки покрай стената. По рафтовете бяха подредени буркани, които сякаш са били подравнявани с конец. В единия край имаше лъвица със стари списания — «Галеон», Истината“, „Сатърди ивнинг пост“. От другата страна на вратата беше паркирано и грижливо закрепено товарното ремарке.