Гоце вече постоянно говори, че тряба да се осмисли един живот, че тряба да се заслужи едно съществование — но где? Той повтаря, че свободата се изкупва с кървави жертви; че тия жертви трябва да се дадат — но как? Македонеца не беше се простил още с надеждите си за едно евтино освобождение. Русия с политиката си подир обединението на Мизия и Тракия беше изличена от сметка, но Българии беше нараснала в очите на роба достатъчно за да изиграе при удобен случай ролята на освободителка. И твърде обяснимо, идеалните пориви на македонската младеж най-често намираха вратата на софийското юнкерско училище. Гоце, деветнадесетгодишен, то се знае, не можеше да остане чужд на общите заблуждения. Щом свършва шестия клас, той отива в Кукуш, целува ръка на разплакани баща и майка, прощава се с пет сестри и три по-малки братчета, дохожда в България и облача мундира на юнкер от младшия курс.
На будния юноша стига твърде малко време за ориентиране в политическия живот на княжеството — поне толкова, щото да разбере всичката пустота на ония надежди, с които се хранеше още македонския българин. Неделя, месец, година — и горещия мечтател отива по-далеко в своите недоволства и разочаровавия. Той долавя, макар пипнешком, големите противоречия в „свободния“ живот на съвременните „свободни“ общества и не може да ги помири с ония крайни в неопределеността си блянове за свободата, които беше изнесъл от робската страна. Гоце крие през това време социалистически книги под възглавниците, дава една мъгляво поетична смисъл на твърде категоричната социалистическа буква и се кръщава в нейно име. Разбира се, по-късно, както работеше и както се готвеше да умре, той имаше право да говори: „Или е малко да бъдем само човеци?“
На идване в Българив, както сам после изповядваше, Гоце си представлява свободните българи едва ли не като хора, почти единствената работа на които е заговора против Турция. А бедния с мъка намира между четирите стени на военното училище група момци, кадърни да го разберат, когато бие ръка о ръка: „Защо не стоях в Солун, защо не довърших гимназия, защо не станах учител!“. В юнкерското училище нямаше като в солунската гимназия едно парче от шареното общество; с най-разнообразните негови уровени и стремления — едно миниатюрно отражение на цялото настояще и близка същност и едно колебливо очертание на бъдещето в тоже недалечен изглед.
Юнкерското училище не беше като солунската гимназия място за упражнение в ролята, която трябаше да се играе по-късно на една сцена, дето щеше да се изправи и цял народ. Охлаждението на Гоце спрямо казармено-юнкерския кръг расте не по дни, а по часове. Цялото негово естество се оказва в противоречие с тоя свят, по команда мислещ и чувствуващ, дори по команда мечтаещ за полковнишки или генералски еполети. И Гоце се затваря в себе си, водещ между самодоволни веселяци живота на един аскет. Обаче по тоя начин, той не можеше да хареса никому. Другари, които Гоце по-напред беше наказвал с камшичката си или с плесница, другари, които Гоце тук отминува с хвърляне в лицата им само плюнката на отвращението, почват усърдна служба пред училищното началство. И той не смогва да укрие книга, постъпка или дума. Затова, макар че Гоце, както в Солун по-напред и както в Кукуш още по-напред, макар че той остава винаги един от най-прилежните ученици, неговото поведение никога не бива отбелязвано с бал, по-горен от пет12. При всеки повод „социалистът“ изпитва наказание, повечето в твърде несправедлива степен. Така предизвикван и ожесточаван, той воюва против „началството“ ту с пряко и смело посочване всяка глупост или неправда, ту с мълчаливо, но явно и жестоко презрение.
— Георги Делчев! За доставяне прочетни книги на арестуваните, сам еди-колко си дни под арест.
— Слушам, господин капитан!
Началника побледнява и трепери: той чувствува това „слушам“ и пр. тъй, както желае оня, който го казва…
В края на втората година Гоцевото изключване от училищего е само въпрос на един що-годе по-сериозен и благовиден предлог. Извиква го началника на училището и му говори: „Ти не си човек без способности, но си непоправим вироглавец; аз бих желал да промениш нътя, защото инак и господ не може ти помогна.“ И преди Гоце да отвори уста за оправдание, началника прибавя: „Няма да слушам, ти знаеш повече от мене, иди си“ Благодарение на външни застъпничества, впрочем от никого непросени, непоправимия вироглавец достоява в училището още година.