През това време софийският върховен комитет, като не бързаше да оправдае надеждите на съзаклятието, заявяваше вече искания, на всеки случай твърде големи. И в началото на месец февруари 96-а г. „селянина“ пак дохожда в София за преговори. Турил нога върху нога, той стои срещу геверала Николаев, тогавашен председател на комитета, и диктува потребата на революционерите. „Добре, отвръща генерала, — ще дадем всичко, но при условия:
1) Върховния комитет ще представлява революционното съзаклятие, което не ще предприема нищо вън от пределите на Турско и в България, и в странство, и пред българско, и пред европейски правителства; и —
2) Върховния комитет ще има решителен глас по въпроса, кога тряба да се подигне тъкменато въстание.“
Тия две искания не можеха да бъдат удовлетворени по две причини:
1) Върховният комитет при ежегодно променим състав освен дето не представляваше никаква гаранция за що-годе постоянно настроение, но можеше да стане проводник и на влияния, които нивга не биха извели към добър край; и —
2) Върховния комитет, добил в горните обстоятелства и решителен глас по въстанието, всякога можеше да се поддаде на измами като оная през 95-а година — измами, които биха били вече съдбоносни, при едно население сравнително не с празни ръце.
Обаче напусто Гоце доказва това, генералът остава да се чуди на хлапетията, който си позволява да го учи на ум и разум. И революционерите губеха вяра да се заработи някога в съгласие с „официалните“ патриоти, като възложиха малка надежда на една тайна софийска групица, която впрочем не преживя много дълго.
Гоце не доизкарва в Щип учебната годнна. Към средата на месец април той изпраща едного човека на съзаклятието, Доне Стоянов, да отнесе в Битоля около 200 — 300 патрона динамит и десетина ръчни бомби. Доне туря забранената стока в дъното на четири чувала, допълнени с ориз, и подкарва два натоварени коня. Край Битоля товарите биват претърсени за контрабанда тютюн и скритото излазя на пазар. Турците отвориха очи в изненада, дотогава те мислеха, че опасността тряба да се очаква единствено от България — от организираната македонска емиграция, зад която се мяркаше навремени и сянката на софийския кабинет. А всъщност излизаше, че може би цялата европейска част на империята е превърната или скоро ще бъде превърната на една динамитна мина. Макар че Доне Стоянов не беше издал нищо, властите направиха ред арести в Битоля, Прилеп, Крушово и Щип. Разбира се, Гоце беше хванат на първо място, понеже стоеше налице сред младежта в своя град. Но една хубаво изпълнена роля на синковец, чийто ум бяга „по съвсем други работи“, го спасява.
— Ти ще ми кажеш право, къде сновеш постоянно насам-нататък? — лукаво подзема каймакамина, като мисли да смути Гоця с тоя въпрос.
— Млад съм, каймакам ефенди — отговаря последния с полусрамежлива усмивка, — знаете сами, не може инак.
— Ами дина-мита? — провлача кайманаминът и гледа остро изпод вежди.
— Дина, Дина, ефендим, коя Дина казахте? С никоя Дина не съм имал работа…
— Бре, даскале, какви глупости ми дрънкаш; питам те дали си комита, разбираш ли, дали си комита?
— Ух, аз пък се уплаших да не са ме набедили нещо…?
— Аллах, аллах! Даскале, царя дава правдини на раята17, ама това не те интересува, махни се!
И Гоце беше свободен. Но подир месец по заповед на самия вали паша Гоце биде арестуван изново и откаран в Скопие. По края на това запиране се вижда, че не е имало никакво предателство и че всичката работа се е състояла просто в големи подозрения. Скопските власти заявяват на Гоце, че той не тряба вече да се връща в Щип, и му поискват за освобождение „кефил“, че ако бъде подирен, ще се яви веднага. Криво-ляво нарежда се и това. Гоце отива в У и после в Х; трябаше да стане обичайният годишен събор от видни работници на съзаклятието.
Тоя събор утвърждава един устав на революционната организация, почти копие на стария български, твърде оригинален с положението, че само екзархисти българи се приемат за членове на комитетите. Обаче такъво едно решение беше тъкмо съобразно с условията, при които се работеше.
В онова време революционната идея трябаше да издържа твърде мъчна борба преди всичко с екзархията и нейните многобройни органи в страната. Тя прочее трябаше да стане обща за национално самосъзналото се българско мнозинство, че тогава да подири път и в средата на елементи, върху които всевъзможните златни и сребърни пропаганди бяха упражнили едно крайно развратително влияние. Все пак революционернте не можеха да избягнат случайни сблъсквания с казаните пропаганди, вследствие на което се отиваше до големи крайности. И често борбата вземаше даже тъмен шовинистически цвят. Гоце — човек на твърде широки възгледи, дига ръка за предметния член в устава без какви да е резерви. Но туй не тряба да ни учудва, защото той беше и практически деятел в най-строга смисъл. По-късно, щом обстоятелствата се поизмениха, Гоце пръв настояваше да се измени и устава. Тогава революционната организация отбеляза, че за постигане гонимата цел тряба да бъдат сплотени всички потиснати народности в страната18. И вече съзаклятник можеше да бъде и българинът, и гъркът, и всеки, който би бил кадърен да принесе някаква полза на освободителното дело19.
17
Тогава наскоро бяха обявени издействуваните от бълг. правителство „реформи“, солта на които беше в тримата необрязани турци, що се предвиждали като помощници на обрязаните македонски валии.
18
19