— Ти беше ли дете на десетгодишна възраст?
Той поклати глава.
— Е, и Селена не е.
Кадар я разбра.
— Значи да не бъда самоуверен, така ли?
— Не мога да повярвам на ушите си — долетя сухият коментар на Уеър откъм вратата. — Та ти си човек, който винаги е смятал, че може да промени света.
— Не мисля, че съм в състояние да го сторя — отвърна младият духовен водач. — Понякога обаче човек може да убеди останалите да свършат тази работа вместо него. — Пристъпи към Уеър. — Така подхождам и към теб, приятелю. Възлагам ти огромни надежди.
— Запази надеждите за себе си! — Уеър отвори вратата, излезе на двора и ги поведе към коня на Кадар. — Успя ли да скриеш кесията?
Кадар кимна утвърдително.
— По пътя не ще хрумне никому, че съм заможен търговец. Просто беден поклонник, завръщащ се от Светите места. — Той се метна на седлото и се усмихна на Уеър. — И не се бой. На мен не може да ми се случи нищо лошо.
— Изобщо не се боя. — Рицарят стрелна Кадар с поглед, след което произнесе грубо: — И нека Бог е с теб.
— Ама разбира се. Убеден съм, че и на Господ няма да му е неприятно. Та той притежава отличен вкус, що се отнася до компания за из път. — Кадар изгледа Теа. — А ти сега трябва да ме изпроводиш по полагаемия се начин. Какво ще кажеш да преведеш коня ми през портата? Все едно че съм велик рицар, тръгнал на битка със змей?
— Щом като желаеш — отвърна тя слисана, хвана юздите и поведе коня през двора.
— Оказвам ти чест — рече Кадар.
— И то много голяма дори.
— В замяна обаче и аз искам да сториш нещо за мен.
Тя го погледна бързо през рамо. Изражението на лицето му бе извънредно сериозно.
— Готова съм на всичко. Какво ти трябва?
— Аз притежавам нещо, което се налага да пазиш и съхраниш.
— Соколите ли? Стига да ми кажеш как…
— Не става дума за соколите. Прислугата е наясно как да се грижи за тях. — Той посочи с глава към Уеър. — Той обаче, той не разрешава човек да се погрижи за него.
Теа скръсти ръце.
— Направило ми е впечатление, че този човек винаги изразява на глас желанията си. Няма причини да се притесняваш за лорд Уеър.
— Да, но все пак се притеснявам. Защото нося отговорност за него. — Той поклати глава. — Моментът не е подходящ за пътуване. Разяжда го мъка и той се нуждае от мен.
Мъка!
Внезапно тя си припомни изражението на Уеър по време на разговора им в залата. Може би наистина се нуждаеше от Кадар и също така бе вярно, че едва ли щеше да допусне друг човек да го утешава.
— Не мога да му помогна. Той няма да ми разреши.
— Трябва да се погрижиш за собствеността ми. — Кадар изрече тези слова с благ, но категоричен тон. — Обещай! За да изпълня задачата си успешно, този въпрос не бива да занимава мислите ми.
Теа го изгледа, изпълнена със съмнение.
— Той се нуждае от жена в ложето си и не се налага да полага усилия, за да си я достави.
— Да, само че онова, което желае, невинаги отговаря на онова, от което истински се нуждае. Той е най-самотният човек, когото познавам. Необходимо му е общуване като противодействие на самотата. Е, вярно че не е готов да прояви разбиране по този въпрос, но с него човек трябва да се пребори, докато най-сетне самият той открие кое е най-добро за него.
Тя погледна към застаналия насред двора Уеър. Значи се налагаше да воюва с този страховит великан, човек, прекарал целия си живот във войни?
— Не, няма да се справя.
— Знам, че обичаш децата. Действай така, сякаш той е дете като Харун или Селена. Дете, което се налага да пазиш и да закриляш.
Удивена от току-що чутото, тя се обърна отново към Кадар.
Той избухна в гръмогласен смях.
— Да имаше как да видиш лицето си! Разбираш ли, Теа, всъщност всички ние сме само едни деца.
— Но не и той — отвърна тя, останала почти без глас.
— Ще видиш. — Направи знак на стражата да спусне подвижния мост. — Ти ще се погрижиш за моята собственост, а пък аз за твоята. Разбрахме ли се?
Предстоеше му дълго пътуване и щеше да й доведе Селена. Не се знаеше какви опасности го дебнат из пътищата.
— Добре, ще опитам.
— Ти си решителна жена и имаш добро сърце. Да опиташ ще рече да постигнеш успех. Сега вече съм по-спокоен.
— Не, нямам добро сърце. Себична съм и не се радвам на задачата, която ми предстои.
— Може и да си себична, но то е само защото се боиш да не би някой да се приближи до теб повече от необходимото. Ти си от хората, чийто инстинкт ги подтиква да се грижат за другите и да ги закрилят. Тъкмо по тази причина се обграждаш и с предпазна стена. — Кадар вдигна ръка за поздрав, усмихна й се ослепително и препусна с коня си по подвижния мост.