Уеър се облегна на стола си.
— Може би си мислиш, че изчисленията няма да бъдат по силите ти? Сигурно е така, женският мозък не е…
— Не съм някоя глупачка и не ще допусна да ме наричат такава. Вашата работа обаче ще си вършите сам.
Той въздъхна.
— Е, струваше си поне да опитам. А сега си върви, моля те, и ме остави на мира.
Реши да последва нареждането му, но се замисли. Как да му прави компания, след като не са в едно и също помещение?
— Добре де, ще хвърля един поглед — произнесе тя с нежелание.
Той начаса обърна книгата и я побутна към нея.
Теа огледа първата страница, поразлисти още няколко.
— Всемогъщи Боже, що за бъркотия. Не може нищо да се разбере.
— Тъкмо бях започнал, а и почеркът на Кадар е отвратителен. Някои от началните сметки бяха сгрешени.
— Кадар не може и да събира. — Тя вдигна поглед към него и рече: — Обзалагам се, че в писането си приличате ужасно много.
Погледът му бе самата невинност.
— Как може да твърдиш подобно нещо? — После се изправи. — А сега трябва да ида при Абдул.
Оставяше я да се оправя сама с тези драсканици досущ като някое момче, което няма търпение да се измъкне, за да си играе.
— Не ви вярвам. — Тя заобиколи масата, седна на един от столовете и посочи с ръка към друг стол, разположен на известно разстояние от нея. — А сега сядайте там.
— Имам работа.
— Точно така. Имате работа тук. Трябва да ми обясните какво означават тези противни мастилени петна, които ми се налага да разчета. Ще се опитам да въведа ред в сметките ви, но вие ще стоите тук, до мен. — Усмихна му се сладко. — Точно както съм обещала на Кадар.
Лицето му помръкна.
— Да седя тук и да въртя палци, така ли?
— Може, разбира се, и сам да си оправите сметките, ако искате.
Той седна, скърцайки със зъби.
— Мразя писалищата.
— Щом трябва, ще седите. Мислете си за нещо друго, например как като дете съм висяла безброй часове над килимите. — После разтвори книгата и осъзна с неудоволствие, че изпълнението на задачата може да се проточи до завръщането на Кадар.
— И за какво си си мислила по онова време?
Изненадана, тя вдигна поглед, но бързо се досети за последните си думи.
— За най-различни неща. Понякога си представях моделите, които ще изпълня някой ден. А като съвсем малка мечтаех да отида на пазара. Не бях ходила, но майка ми описа едно свое посещение там — звучеше, сякаш е някаква приказна страна. Купища съдове от мед, драгоценни камъни и всякакви вкусни неща.
— Също крадци, курви и воня на риба.
— Това изобщо няма значение. — Теа посегна към перото. — Сигурно е много вълнуващо. Някой ден ще го видя със собствените си очи. Може би още в деня, в който пристигна в Дамаск. Макар че в началото ще бъда много заета.
— Ще се разочароваш. Не си струва.
В произнесените тихо слова се долови някаква острота и тя вдигна поглед. По лицето му не можеше да се прочете нищо. Може би си бе внушила.
— Говорите така само защото сте го виждал.
— Не, казвам го, защото е вярно.
Отново в гласа му сякаш прозвуча скрито, подмолно неодобрение. Тя сведе поглед към редиците от числа.
— В такъв случай си мислете за нещо приятно. Да кажем за родината си. — Опита се да си припомни странното название. — За тази… Шотландия. Тя приятна страна ли е?
— Не, по-скоро е сурова, планинска, с остър, бурен климат. Морето също е сурово, а хората още повече… Варвари като мен, всички до един — добави той с горчивина в гласа.
Дали очакваше да му възрази?
— В такъв случай няма нищо чудно, че сте напуснали страната.
— Щях да остана, ако можех да избирам.
— Защо?
— Може да го разбере само друг варварин. — Погледът му се плъзна покрай нея и се спря на стенния килим — в този миг обаче той едва ли го виждаше. — Откакто се помня, враждуваме с рода Маккилиън. Най-накрая Дъглас Маккилиън удържа победа и заграби замъка Дунлахан. Баща ми бе ранен и трябваше да бягаме в планините. Исках да се върна и да продължа да се боря, но преди да умре, бях принуден да му обещая, че ще напусна Шотландия.
— И защо сте дали това обещание?
— Разбирах колко е притеснен за мен. Бях последният от нашия род. Ако ме убиеха, щеше да се затрие и името на семейството ни.
— Затова ли дойдохте в тази страна?
Той поклати глава.
— Наложи се да избягам в Англия — в доспехи и с последния си кон. Там като свободен рицар обикалях от турнир на турнир, за да печеля награди и слава. А после Великият магистър дойде в Англия, за да привлече благородници в ордена си. Все още съвсем млад, аз бях заслепен от словата му. Твърдеше, че в ордена се приемат само най-доблестните и най-храбрите. Тамплиерите били най-почитаните мъже на света.