Трябваше да открие изход и да я предпази от злото! Сега тя вече му принадлежеше. Тази жена трябваше да живее, дори и когато го затриеха от лицето на земята. Бе длъжен да посвети всички свои усилия, цялата си воля и разум на нейното спасение.
До него Теа се раздвижи и промърмори нещо. Дали сънуваше? Помоли се да не я измъчват кошмарите и страховитите видения, от които бъкаха неговите сънища. А после се пресегна и я привлече към себе си.
Тя трябваше да остане жива. С цената на всичко.
Глава девета
Уеър смръщи чело.
Нещо е предизвикало недоволството му, помисли си Теа безгрижно. В хубав ден като този обаче едно намръщване не бе в състояние да смути доброто й настроение. Стъпи отново на петите си и се загледа как идва срещу й по поляната. Наслаждаваше се на движенията му, на трепкащите мускули, резултат на постоянните упражнения и житейската му закалка.
— Напуснала си ме, докато съм спял — изрече Уеър. — Събудих се, а теб те нямаше.
— В продължение на четири дни не съм напускала стаята ти. — Усмихната, вдигна поглед към него, като същевременно продължаваше да полива една от младите фиданки. — Дръвчетата се нуждаят от грижи. Кажи, нима сутринта не е прекрасна?
— Вероятно да.
— Вероятно ли? Небето е синьо, слънцето грее, а и дръвчетата са поизраснали, макар че ги занемарих. Предполагам обаче, че Ясмин се е погрижила за тях.
— Липсваше ми. Тревожа се за теб.
— Не е разумно. Какво ли може да ми се случи тук, в Дундрагон?
— Просто се притесних. А и никога не съм твърдял, че съм разумен. За разума отговарят други.
— Какво високомерие.
— Не съм отричал също, че съм арогантен. — Той й хвърли бърз поглед. — Не тръгвай никъде, без да ми кажеш.
— Не мога да прекарвам с теб всяка Божа минута.
— Да, точно това искам.
Тя отметна глава назад и се разсмя.
— Сигурно не говориш сериозно. — Забеляза изражението на лицето му и замлъкна. — Или все пак не се шегуваш?
— Изплаши ме.
— Нямаш никакви причини да се страхуваш. Проявяваш някакви капризи, но аз не смятам да се съобразявам с тях.
Първоначално той не каза нищо, но после на устните му се появи принудена усмивка.
— Права си, разбира се. Не съм свикнал да си блъскам главата с проблемите на другите хора. Думите ми бяха твърде… пресилени.
Тя само изпръхтя.
— Та ти не вършиш нищо друго, освен да се тревожиш за всички в Дундрагон, че и извън него.
— Но не и по този начин. — Повдигна я на крака. — А и не ставаше въпрос просто за тревога, а за страх. — После прошепна: — А знаеш ли, какво става с мен, когато изпитам страх?
— Ами, знам. Ставаш, неприятен, навъсен и неразумен.
— Нищо подобно. — Привлече я към себе си. — Не, ставам твърд и тежък като бик.
Свидетелството за верността на думите му се опираше плътно в нея и я зарази със своята възбуда. Наистина, същински бик. За да прикрие състоянието си, тя премина в по-лековат тон:
— Е, значи голям страх си брал през последните четири дни. Питам се как ли би се чувствал насред битка. Върху гърба на коня сигурно е страшно неудобно… — Не можа да продължи — ръката му притисна нейната женственост и започна да се движи нагоре и надолу. — Това… не е… — Спря да говори в мига, в който я заля познатата гореща вълна. — Престани — започна отново.
— И защо? — Другата му ръка търсеше връзките на роклята й и само след миг той свлече горната й част от раменете до талията.
Слънцето огря разголените й гърди с топлите си лъчи, а вятърът загали възбуждащо зрънцата им. Те набъбнаха и се втвърдиха. Какво ли я бе попитал?
— Могат да ни видят от замъка.
— И какво от това? — прошепна той. Все пак я притегли няколко крачки навътре сред дърветата. — Така по-добре ли е?
— Не. — Разстоянията между дърветата бяха големи и те не можеха да служат за прикритие. — Можем да се върнем в покоите ти.
— Много е далеч! — Притисна я към един дъб и повдигна ръба на роклята й. — Ще издържа най-много до стъпалата.
Тя също не бе убедена, че може да издържи повече. Допирът на гръдта му до голата й плът накара сърцето й болезнено да ускори своя ход.
— Можем… да опитаме.
Той заоправя туниката си.
— Сега. — Обхвана я здраво отзад, повдигна я и нахлу дълбоко, дълбоко в нея.
Тя обгърна раменете му, сякаш търсеше помощ, усети в гърба си неравната кора на дървото, а в себе си твърдата му мъжественост. Краката й обвиха хълбоците му и ги задържаха така впримчени.