С Небамум се бяхме уговорили той да нападне хетите, а Нахтимин да остави на мен. Стигнахме до царското ограждение и бутнахме слабата ограда. Пред нас се изпречиха олтарите, които Нахтимин бе издигнал: единият на Амон Ра, другият на буреносния бог на хетите. Тук отпорът беше по-силен, копиеносци и стрелци в редици. Но беше прекалено късно. Небамум бе ударил като ястреб, колесниците му прииждаха от всички страни, вече подкрепяни от редици нубийци и сирийци, запъхтени и потни, но нетърпеливи да се бият, жадни за плячка. Зърнах Зананза с туника и цветен венец на главата; за миг ме прободе съжаление при вида на дългокосия му бодигард, който падна посечен, и на самия него, заобиколен от Небамум и офицерите му. Не срещна милост. Един хетски войник се хвърли към мен с окървавено лице, но моят теджен го отблъсна с боздугана.
Нахтимин бе решил да окаже последна съпротива пред олтарите. Той и офицерите му — все още пияни, с тежки клепачи и заспали лица — не бяха успели да се въоръжат добре. Когато ме видя, лицето му се сгърчи в гняв, закрещя от ярост. Слязох от колесницата, срещнахме мечове, но в очите му вече се четеше неизбежната смърт. Крещях името на Набила при всяко приближаване, при всяко движение да избегнем мечовете и камите на противника. Без финес, без умение, аз замахвах напосоки, удрях и го изблъсквах назад. Един асирийски стрелец, който ме следваше отблизо, пусна стрела и го уцели в бедрото. Нахтимин коленичи. Замахнах с меча и го посякох точно над раменете. Той се свлече на земята с изцъклени очи, от устата му бликаше кръв. Застанах зад него, изкрещях името на Набила за пореден път и с един яростен, отмъстителен удар отсякох главата му и оставих кръвта да шурти като дар за демоните на тъмнината.
Бойната треска ме бе завладяла — онази лудост, която обхваща в кулминацията на касапницата. Битката премина в клане. Всички хети бяха избити. Открих Мерире в един от павилионите. Все още изглеждаше самодоволен, целият намазан и напарфюмиран. В онези няколко секунди и врящата във вените ми кръв всички години бяха забравени. Той изквича за милост, коленичи, събра ръце в молитва и занарежда общи спомени. Още плачеше, когато размазах черепа му. Лагерът бе подложен на безразборна сеч. Водеха жени — девойки от таванските храмове и хетски моми — които бяха насилени и заклани, а телата им — захвърлени на общата купчина, докато хората ни отваряха ковчежетата и раклите за плячка.
Още преди обед лагерът бе вече наш. Вече нямах контрол над Небамум. Хетските офицери, наред с тези на Нахтимин, стояха коленичили с вързани зад гърба ръце. Бяха общо около четирийсет. Небамум беше безмилостен. С окървавена кожена кола и ризница той постави двете си знамена на олтара и тръгна покрай редицата пленници с бойна тояга, с която строши черепите на всички до един — кървава дан на неговите богове. Остатъка от деня прекарахме под сенките на Оазиса на нарциса. Аз се напих до смърт с виното от плячката и на следващата сутрин се наложи да ме будят с ритници. Небамум прояви невиждана жестокост. Телата на Нахтимин, Зананза, Мерире и най-малко четирийсет други бяха набити на колове в дълга редица. По-късно той изпрати писма до гарнизоните в Акмин и при Делтата със заповед да му се подчинят или да срещнат гибелта си.
Три дни по-късно се придвижвахме бавно по суша и вода, а новината за славната ни победа се носеше пред нас. Разбира се, всичко бе свършило. Ай умираше в Тива, Хюйи, и преди всичко Майа не бяха стояли със скръстени ръце: онзи дебел хитър ковчежник бе отворил Дома на среброто и Дома на хляба за всички. Офицери, жреци и писари бяха подчинени или изнудени, водачите на търговците — подкупени или заплашени със смърт, а жителите — подканяни да провъзгласят властта на Хоремхеб. Великият генерал бе освободен от домашния арест. Той и зловещата му сянка Рамзес поеха с една баржа на север, за да ни срещнат в Дома на ливанския кедър — едно от онези огромни военни имения с лъскава приемна с изглед към прекрасни градини. Великият генерал бе посрещнат от хората си като спасител и играта приключи.
Аз коленичих пред него в онази зала, докато двамата с Рамзес лежаха удобно върху множество възглавници, плюеха семки от грозде и сърбаха шумно от дълбоки бокали вино. Изслушаха разказа ми с половин ухо; Хоремхеб беше пиян и ме погледна с размътен поглед, като размаха дебелия си показалец.
— Ай умира — едва успя да провлече той. — Той е в Дома на Кумес, по-малко от десет километра надолу по улицата. Знаеш ли, аз съм женен за дъщеря му, но ти, Маху… — сви рамене той.