— И Тийи донесла всичко това със себе си при женитбата си за Аменхотеп?
— Да, скрито зад идеята за Атон, Слънчевия диск, който се издига в цялото си великолепие. По това време Атон вече е бил приет като бог в Египет; Тийи просто доразвила идеята. Аменхотеп с радост приел това, както и всичко останало, свързано с нея.
— И тогава се родил Великия еретик.
— Да, родил се със странно лице и крайници — жреците го нарекли Гротескния.
— Той наистина е бил странен — замисли се главният писар. — С онова тясно лице и издължена челюст, странни очи, с женствени гърди и ханш. Виждал съм рисунките. Или поне онези, които са запазени — въздъхна той.
— Мислех, че вече всички са унищожени, както и статуите, гравюрите, молитвите и дори градът му.
— Всички са изровени, макар че някои успяха да ни се изплъзнат — вдигна чаша ябълков сок и отпи внимателно. — Същото се отнася и до един-двама души, като теб самия. Моля, продължавай. Говореше за Гротескния.
— Жреците искаха да убият Великия еретик още при раждането му. Тийи успя да ги склони да го пощадят и го отгледа, като скришом го учеше на тайното знание за Единствения бог — направих физиономия. — Не беше трудно. Великия еретик мразеше жреците на Амон, както и баща си, който го бе отхвърлил. Сприятелихме се. Аз му помагах да унищожи враговете си и да, подкрепях го и като фараон.
— А ударът срещу Тива и жречеството на Амон? Опозоряването и падението на министрите на баща му? Преместването в Ахетатон, Града на Атон?
— Да, да, да.
— Но това не е всичко — изсъска писарят, — не ми казваш всичко. Знаем това от другите Чеда от Кап. А, между другото, пропусна един, като ги изброяваше.
— Хоремхеб, Рамзес, Хюйи, Майа, Собек, Мерире — кой липсва?
— Пентжу, лекарят.
— А, да — отвърнах аз с готовност, — съвсем го забравих.
— Дали наистина, Маху?
— На този етап — вече да.
— Но има и още около Великия еретик, нали? Съпругата му?
— Разбира се… — отвърнах полугласно аз и се загледах през прозореца и лазещата по перваза муха.
Дървените капаци бяха затворени, а няколко слънчеви лъча се провираха подобно на някоя от картините на Ехнатон. Разбира се, помислих си, тя винаги беше там — винаги е било така и винаги ще бъде: като частица от душата ми, частица от сърцето ми, красивата жена, Нефертити — с подобна на огнен облак коса около златистото лице, с онези странни сини очи, непоносимо чувствени устни, сластна походка, леко отметната назад глава и полуоткрехнати тежки клепачи.
Писарят се приведе и ме докосна по коляното.
— Обичаше ли я, Маху? Така си написал в изповедта си.
— Да, обичах я.
— И въпреки това си я убил?
— Не съм я убил! — почти изкрещях аз.
Налягалите при вратата наемници се размърдаха, но главният писар махна с ръка и те се отпуснаха.
— Извърших законната й екзекуция — обясних аз, — по заповед на Царския кръг — същите онези хора, които тя кроеше да унищожи.
— Такова коварство — изрази недоумението си на глас той. — Дори собствения си баща!
— Ай! — възкликнах. — Първоизточникът на толкова много проблеми.
— Защо смяташ така, Маху?
— Ай беше водачът на групата от Ахмин. Той се присламчи към Великия еретик, когато последният се ожени за Нефертити. Ай беше брат на Великата царица Тийи. Когато групата от Ахмин се нанесе в Тива, в преизподнята трябва да не е останал нито един демон.
— Какво те кара да смяташ така?
— Всички дойдоха да служат на Ай. Той стана първи министър на Великия еретик, негов везир, личен жрец, всичко, което зет му пожелаеше. Ай заговорничеше с безподобно умение и тънкост. Ще изрека името му — не мога повече да го наричам Великия еретик: Ехнатон стана фараон, Нефертити — негова царица. Опитаха се да поведат Египет към култа към Атон, Единствения бог. Отърсиха се от праха на Тива и основаха нов град. Знаеш какво последва: Нефертити роди на Ехнатон пет дъщери.
— Говори се, че Ай, собственият й баща, е отговорен за това.
— Така твърдят. Падението на Нефертити обаче дойде от това, че не можа да роди син и от арогантността й да се смята за равна на фараона.