Инж. кака Вера пусна в ход най-очарователната си усмивка:
— Хайде, приемете го, пък ние ще помогнем на отбора с каквото можем.
Проф. Кънчо само това и чакаше.
— Може ли да попитам нещо? Ама научно.
— Може, разбира се!
— Вярно ли е, че във вашия институт има истински роботи, дето се движат и говорят?
— Вярно е.
— И радиоапарати колкото лешник, които се пъхат в ушите?
— И радиоапарати колкото лешник.
Проф. Кънчо помълча и накрая се престраши:
— Можем ли някой път да ги видим?
— Когато поискате.
След пет секунди Бобо Черното око бе приет за равноправен член на ННФК РЕДУТ като ляв полузащитник, а инж. кака Вера и инж. бате Ники станаха научни консултанти на отбора…
Веднага след началната съдийска свирка в стадиона се втурна другарят Антон Антонов с кинокамера в ръка и започна да снима, като се мотаеше пред играчите.
Резервата Ухуру Неандерталска, която си седеше кротко на скамейката, виждайки как този чужд човек се завира, където не му е работа, изтича към него, скочи на рамото му и бутна камерата. Другарят Антон Антонов побягна, но Ухуру не го пускаше, скубеше косите му и крещеше: „Мерси! Данке!“
Съдията Сашо Фадиезов изсвири с камертона и спря играта.
— Напуснете терена! — нареди той на режисьора. — Тук се играе мач за първенство.
— Махнете най-напред този звяр от главата ми! — изкрещя другарят Антон Антонов.
— Това не е звяр, това е резервата на РЕДУТ! — обясни съдията. — А вие нарушавате правилата.
— Аз съм режисьор! Снимам за телевизията!
Дочули последните думи, играчите от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР мигновено наобиколиха нещастния режисьор.
— Другарю! — прошепна капитанът на отбора, задавяйки се от вълнение — ние сме от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР. Ще ни снимате ли на филм?
— „На всеки километър“ снимат други — отвърна режисьорът. — Аз правя филм за младото поколение.
— Но ние сме отборът НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР! — настоя капитанът.
— Добре, добре! Ще ви снимам, само ме оставете на мира! И махнете тая маймуна по-далече от мене!
Въодушевени от обещанието, играчите от НА ВСЕКИ КИЛОМЕТЪР заиграха така настървено, че замалко не биха РЕДУТ. Резултатът бе едва 2:1 за редутаблите.
След мача другарят Антон Антонов попита победителите:
— Момчета, искате ли да станете киноартисти?
Има ли на нашата грешна земя човек, който да не желае да стане киноартист? Пожелаха, естествено, и редутаблите.
— Така си и знаех — каза другарят Антон Антонов. — Но за да станете киноартисти, аз трябва да напиша сценарий. А за да напиша сценария, вие трябва да ми разкажете живота си от игла до конец. Искате ли?
Искаха.
— Значи, разбрахме се! — Другарят Антон Антонов се усмихна изкусително и заяви с мекия си глас: — Ще наречем филма „Героите от ЖСК СЛАВА“, като „ГЕРОИТЕ НА ШИПКА“. Аз говорих вече с ръководството на отбора. То е готово да ви приеме и ви даде всичко, от което се нуждаете, включително и безплатно пътуване с всички влакове на страната.
— И с локомотивите ли? — попита Влади Моторетката.
— То се знае!
Влади замечтано въздъхна: откога желаеше той да се повози на локомотив! Но мечтата му бе срината от проф. Кънчо, който кратко и ясно заяви:
— Другарю Антон Антонов, ние дадохме клетва да сме верни на РЕДУТ. И ще останем верни на клетвата!
Другарят Антон Антонов разбра, че не бива да настоява:
— Не бързайте с окончателния отговор, момчета! — каза той. — Помислете си! А утре в пет елате в Телевизията и ще ви покажа какво съм заснел днес.
Тъкмо изписвах тази страница и в стаята ми влязоха моите скъпи кумци, придружени от кръстничето Иво. Кумецът носеше кошница с ловджийски наденици, две бутилки домашно вино и голяма кутия.
Зарадвах им се много, изпихме виното, изядохме надениците, пяхме физкултурни песни. Иво яде малко и не пи никак. Седеше скромно настрана и очевидно чакаше нещо.
Иво беше отличен ученик и първокласен спортист, наследник на своя баща — национален първенец по вдигане на тежести — лека категория. Той тренираше редовно, вдигаше гири и щанги, разтягаше пружини, бореше се. Уверен бях, че след някоя и друга година Иво ще влезе в националния отбор на щангистите. (Виж рис. 5)10
— Бел. ventcis