Проф. Кънчо се огледа конспиративно и прошепна няколко думи в ухото му.
— Не е лошо! — рече Йогата. — Но хайде да побързаме, докато не си е легнал Моторетката!
Затвори прозорчето, сви телескопа и тъкмо да излезе, забеляза вниманието, с което проф. Кънчо наблюдаваше препарираната кукумявка.
— Как вървят твоите опити? — попита той.
— Криво-ляво — отвърна проф. Кънчо. — До една-две седмици сигурно ще имам вече цар-шоко.
— А аз мога вече да чета мисли отдалече.
— Това не е научно!
— Може да не е научно, ама е вярно! Скоро ще направя публична демонстрация.
Излязоха. Йогата заключи желязната врата на „Нострадамус“ и се спусна надолу. Леля Гица оставиха на мира.
6.
Тревожно утро в квартал „Редут“
На 10 юни сутринта старшина Марко стана рано, взе фотоапарата и излезе на пръсти, за да не събуди доктора и синовете. „Докторът“ беше самата Веса, красивата жена на старшина Марко и още по-красива майка на проф. Кънчо и Митко Пеле. Откакто си взе дипломата за лекарка, старшината й вика само „докторе“…
Навън кварталът още дремеше, та старшината можа спокойно да разгледа разлепените нелегални позиви. Всички си бяха на място, очевидно залепени със здраво лепило, защото не можа да махне нито един.
Като се увери, че други произшествия в квартала няма, старшината се упъти към „Лале“, където призованите от тайнствения РЕДУТ трябваше да се съберат в осем часа.
На третия етаж го посрещна леля Гица:
— Аа! Ето ви най-после! Елате, елате!
Тя го въведе в стаята. Под мощната й 129-килограмова снага железобетонният блок се тресеше до основи. Тя посочи двора под прозореца:
— Ето тук се събират моите мъчители. Всяка сутрин, всеки следобед! И карат кънки! Кой знае какво ми готвят сега!
Без да обръща внимание на вайканията й, старшина Марко изгради позицията си. Нагласи фотоапарата върху перваза и насочи обектива му точно към двора. След това придърпа завесата, като остави тънка ивица за наблюдение. Клопката беше готова, оставаше да се появи звярът.
Часът беше 7:30. И дворът пуст.
Стана 7:35. Нищо. Старшина Марко търпеливо чакаше.
7:45. Внезапен шум. От вратата на кооперацията изскочи Йогата. И докато старшина Марко щракне с фотоапарата, Гошо пресече двора и изчезна в улицата. Милиционерът се поуспокои: щом като излиза, този дангалак едва ли има нещо общо с позива…
7:50. Нищо.
7:54. Нещо става! Външната врата на двора се открехна, показа се крак, после корем и накрая една глава, която крадешком се огледа наляво-надясно.
Старшината едва не ахна: този долу бе телевизионният режисьор другарят Антон Антонов! Нима и той?… Но да, ето другарят Антон Антонов влезе в двора, погледна тук-там, надзърна в прозорчето на мазето, в гаража и като не видя никого, чисто и просто се скри зад бараката. Но — щрак! И другарят Антон Антонов остана на лентата.
7:59. Ново раздвижване. Пътната врата се отвори и влезе не кой да е, а полковник о.з. Храбров, мустакат и храбър. Той също се огледа, позамисли се и накрая влезе в бараката. Преди това обаче — щрак! той също беше запечатан от фотоапарата.
7:59 и 30 секунди. Пътната врата изскърца. Старшината настръхна.
8 часа! Времето на позива! Коя ли ще е следващата жертва? Без всякакви предпазни мерки от улицата дойдоха инж. кака Вера и инж. бате Ники, водейки за ръце едно мургаво момче с черни очи и бенка на бузата (виж рис. 7)4. Апаратът щракна.
Тримата се повъртяха из пустия двор и седнаха под прането.
Часът стана 8:05. После 8:10. Старшина Марко чакаше. Ала нищо не се случваше; никой не идваше, никой от скритите не даваше признаци на живот. Той реши, че моментът за действие е настъпил. Рязко разтвори завесата, извика:
— Стой! Не мърдай!
След пет секунди беше долу.
Тримата изумени гледаха този изскочил изневиделица старшина. А той като фокусник, който играе интересен номер, високо произнесе:
— Другаря Антон Антонов, излезте!
Режисьорът се изправи зад бараката и мина напред. Момчето с черните очи зяпна от изненада. А старшината, доволен от ефекта, почука на дъсчената врата:
— Полковник о.з. Храбров, излезте!
Вратата решително се отвори, показаха се страшните будьоновски мустаци.
— Протестирам! — извика о.з. Храбров. — Нямате право!
— Спокойно! — отвърна старшината. — Моля, застанете под прането!
— Бел. ventcis