— Стига! Всичко свърши! Свърши!
— Искаше да ме убие. Той е убил Лола и Джорджи. Искаше и мен да убие, но първо смяташе да ме изнасили. — Тя се отдръпна и избърса кръвта и потта от лицето си. — Това му беше грешката.
— Седни! — Ръцете му трепереха и лепнеха от кръвта, когато я остави на леглото. — Боли те.
— Още не. Но всеки момент ще започне. — Тя пое дълбоко въздух и издиша. Беше полицайка, по дяволите, и трябваше да се държи като такава. — Чул си предаването — обърна се към Фийни.
— Да. — Той извади носната си кърпа и избърса потното си лице.
— Защо, по дяволите, се забави толкова? — Опита се да се усмихне. — Изглеждаш малко разстроен, Фийни.
— Майната му. Толкова неща се случиха днес. — Той включи пейджъра. — Положението е овладяно. Трябва ни линейка.
— Не желая да ходя в болница.
— Не ти, хлапе, а той. — Той погледна към Рокман, който изстена.
— След като се съвземе, задръжте го за убийствата на Лола Стар и Джорджи Касъл.
— Сигурна ли си?
Краката й трепереха, но тя се изправи и вдигна якето си.
— Всичко съм записала — каза Ив и извади записващото устройство. — Деблас е убил Шарън, но в крайна сметка нашият човек е съучастникът му. И искам да бъде обвинен в опит за изнасилване и убийство на полицейски служител. Параграфи Б и Д.
— Дадено. — Фийни сложи записващото устройство в джоба си. — Господи, Далас, не приличаш на себе си.
— Предполагам. Разкарай го оттук, Фийни!
— Разбира се.
— Дай да ти помогна. — Рурк се наведе и хвана Рокман под мишниците. Изправи го и застана пред него. — Погледни ме, Рокман. Виждаш ли ме ясно?
Рокман избърса кръвта от лицето си.
— Виждам те.
— Добре. — Рурк замахна и юмрукът му се заби във вече подутото лице на Рокман.
— О-па! — подвикна Фийни, когато Рокман отново се свлече на пода. — Май не стои здраво на краката си. — Клекна и му сложи белезниците. — Момчета, можете да го изнесете. Задръжте линейката, докато дойда. Ще пътувам с него.
Извади плика за веществени доказателства и пусна пистолета в него.
— Хубава изработка, с дръжка от слонова кост. Обзалагам се, че можеш слон да убиеш с него.
— Нима? — Ръката й автоматично докосна рамото.
Фийни спря да се възхищава на пистолета и я хвана.
— По дяволите, Далас, ранена ли си?
— Не зная. — Тя произнесе думите почти като на сън и се учуди, когато Рурк откъсна ръкава на вече съдраната й риза.
— Хей!
— Куршумът я е одраскал. — Гласът му звучеше глухо. Той отново скъса ръкава и го използва, за да спре кръвта. — Трябва да я прегледат.
— Предполагам, че мога да разчитам на теб за това — отбеляза Фийни. — Сигурно ще искаш да спиш някъде другаде, а, Далас? Нека изпратя хора да почистят тази бъркотия.
— Добре. — Тя се усмихна, когато котаракът се качи на леглото. — Може би.
— Тежък ден — промърмори Фийни и си засвирука.
— Ето го — прошепна тя и погали котарака. Галахад, помисли си тя, нейния бял рицар.
— Довиждане, хлапе.
— Благодаря ти, Фийни.
Решен да постигне своето, Рурк клекна пред нея. Изчака, докато свирукането на Фийни заглъхна.
— Изпаднала си в шок, Ив.
— Нещо подобно. Започва много да ме боли.
— Трябва да те види лекар.
Тя раздвижи раменете си.
— Мога да взема нещо обезболяващо, но първо трябва да се измия.
Огледа се и спокойно прие вида си. Блузата й беше разкъсана и опръскана с кръв. Ръцете й бяха изподрани, а кокалчетата — подути. Не можеше да ги свие в юмруци. Всички драскотини започваха да я болят, а раната на ръката й, където бе минал куршумът, гореше като огън.
— Мисля, че не съм толкова зле, колкото изглеждам — реши тя. — Но по-добре да проверя.
Когато се опита да се изправи, той я вдигна.
— Започва да ми харесва да ме носиш. Отпускам се, а после се чувствам глупаво. В банята има разни медикаменти.
Тъй като и той искаше да види раните й, я отнесе в банята и я сложи да седна върху тоалетната чиния. Откри силни обезболяващи хапчета в почти празното чекмедже за лекарства. Подаде й едно с чаша вода. После намокри една марля.
Тя вдигна косата си със здравата ръка.
— Забравих да кажа на Фийни. Деблас е мъртъв. Самоубийство. Както казват: налапал пистолета. Що за израз е това?
— Сега не се безпокой. — Рурк проми първо раната от куршума. Гледката не беше приятна, но кървенето вече беше намаляло. Всеки медицински работник можеше да затвори раната за броени минути, но неговите ръце не спряха да треперят.
— Убийците са били двама — намръщи се тя. — Това беше проблемът. Помислих си го, но не му обърнах сериозно внимание. Компютърът показа малък процент за подобна възможност. Каква глупост.