Чингиз Айтматов
Голгота
ПЪРВА ЧАСТ
I
След краткото, леко като детско дихание, дневно позатопляне на обърнатите към слънцето планински склонове времето бързо и неусетно се промени — откъм ледниците задуха вятър и в теснините вече крадешком се запромъква внезапният ранен здрач, носещ след себе си студената сивота на предстоящата снежна нощ.
Наоколо се стелеха дълбоки снегове. По цялата дължина на Приисъккулското бърдо планините бяха затрупани от виелиците, бушували преди два дни по тези места като внезапно избухнал пожар по каприза на своенравната стихия. То беше някакъв ад — в непрогледната фъртуна изчезнаха планините, изчезна небето, изчезна целият видим преди това свят. После всичко утихна и времето се проясни. Оттогава, заглъхнали след снежния ураган, сковани от огромни преспи, планините стояха смълчани сред вцепеняващата и безразлична ледена тишина.
И само упоритото бръмчене на тежкотонажен хеликоптер, който в този предвечерен час лавираше през каньона Узун-Чат към ледения, обвит във ветровитите висини от тъмни облаци превал Ала-Монгю, все повече нарастваше и приближаваше, засилваше се с всяка секунда, докато накрая властно заля цялото пространство и заплува с угнетяващ гръмотевичен грохот над недостъпните освен за звука и светлината хребети, върхове и ледници. Умножаван сред скали и падини от многократно ехо, грохотът прииждаше с такава неотклонна и страшна сила, че сякаш още миг и ще се случи нещо ужасно, както тогава — при земетресението…
В един критичен момент така и стана — по стръмен, оголен от ветровете каменист скат, попаднал в курса на полета, малък сипей потрепера от звуковия удар, тръгна и тутакси спря като съсирила се кръв. Но за неустойчивия терен този тласък бе достатъчен, за да се откъртят от урвата няколко тежки камъка, които се устремиха надолу, като набираха все по-голяма скорост и вдигаха след себе си прах и чакъл, а в подножието се сгромолясаха като топовни гюлета през храсталака и трънаците, пробиха преспите и се изтърколиха до стъкмената тук от вълците бърлога под скалния навес в една затулена зад гъсталака пукнатина, близо до малкия полузамръзнал ручей.
Вълчицата Акбара отскочи от падащите камъни и посипалия се сняг, взе да отстъпва навътре в пукнатината и се сви като пружина, с настръхнала козина, диво втренчила напред горящи в полумрака фосфоресциращи очи, готова всеки миг за схватка. Но опасенията й бяха напразни. Само в откритата степ е страшно, когато няма къде да се денеш от преследващия те хеликоптер, когато те застига и неотстъпно те гони по петите, оглушава те с писъка на перките и сее смърт с картечницата, когато в целия свят няма спасение от него, няма такава теснинка, в която да опазиш дръзката си вълча глава — защото няма да се разтвори земята, за да даде убежище на преследваните.
А в планините е друго — тук винаги можеш да избягаш, винаги ще намериш къде да се притаиш, да изчакаш да мине опасността. Тук хеликоптерът не е опасен, за самия него е опасно в планините. И все пак стражът е безразсъден, още повече когато е познат и преживян отпреди. При наближаването на хеликоптера вълчицата високо заскимтя, сви се на топка, прибра глава, но нервите й не издържаха, изтърва се Акбара — яростно зави, обзета от безсилен, необясним страх, и трескаво запълзя към изхода, злобно и отчаяно затрака със зъби, готова неотстъпно да се бие, сякаш с това се надяваше да уплаши и пропъди боботещото над каньона желязно чудовище, с появата на което започнаха да падат дори камъни, както при земетресение.
Паническите вопли на Акбара накараха нейния вълк Ташчайнар да се вмъкне в бърлогата — откакто вълчицата наедря в корема, той повечето време се спотайваше в храсталака. Ташчайнар, ще рече, Каменотрошача — тъй го наричаха чобаните в околността заради яките му челюсти, припълзя до нея и успокоително заръмжа, сякаш я прикриваше с тяло от опасността. Притискайки се с хълбок до него все по-силно и по-силно, вълчицата продължи да скимти, като да отправяше жалби я към несправедливото небе, я към злочестата си съдба или кой знае към кого, и дълго още цялата трепери и не можа да се успокои, дори когато хеликоптерът изчезна в облаците зад величествения глетчер Ала-Монгю и изобщо престана да се чува.
И в тази планинска тишина, настъпила внезапно като лавина от космическо беззвучие, вълчицата изведнъж ясно долови в себе си, по-скоро в утробата си, живи тласъци. Така беше и когато, веднъж, още в началото на своя ловен живот, Акбара с един скок задуши някаква едра зайка: тогава усети в корема й точно такива помръдвания на някакви невидими същества, скрити от очите, и това странно обстоятелство изненада и заинтересува младата любопитна вълчица, удивено наострила уши и вперила недоверчив поглед в своята удушена жертва. Всичко бе толкова чудно и непонятно, че тя се опита дори да си поиграе с невидимите телца, както котка с полумъртва мишка. А сега бе усетила и в собствената си утроба също такова живо бреме — обаждаха се онези, които след седмица-две при благополучно стечение на обстоятелствата трябваше да се появят на бял свят. Засега обаче неродените малки бяха свързани с майчиния организъм, представляваха неделима част от него, ето защо и те бяха изживели в своето зараждащо се, все още смътно утробно подсъзнание същия шок, същото отчаяние. Това бе първият им задочен контакт с външния свят, с очакващата ги враждебна действителност. Именно затова се раздвижиха в утробата на майка си, реагирайки на нейните страдания. Те също бяха разтревожени и тази тревога се предаваше чрез майчината кръв.