Това беше камион с допълнително направен шперплатов навес над каросерията. В кабината до шофьора седеше млада жена с бебе. Изскърцаха спирачки. Шофьорът, едър тъмнолик казах, подаде глава през отворения прозорец и не без учудване заразглежда Авдий.
— Цигани ли те биха, момко? — кой знае защо, попита той.
— Никой не ме е бил. Паднах от влака.
— Да не си бил пиян?
— Аз изобщо не пия.
Шофьорът и жената с бебето съчувствено изохкаха и взеха да си приказват нещо на казахски, като доста често повтаряха думата „бичара“3.
— Слушай, бичара, я се качвай в камиона! Тръгнали сме за Жалпак-Саз. Иначе ще умреш сам в степта. Оттук не минават често коли.
Едва сдържайки сълзите си, предателски свили гърлото му, Авдий се зарадва като хлапак.
— Благодаря ти, братле — каза той с ръка на гърдите. — Тъкмо това исках да ви помоля, стига да ви е на път. Трудно ми е да ходя пеша. Кракът ме боли. Благодаря.
Шофьорът слезе да му помогне.
— Хайде, бичара. Ела да те повдигна. Качвай се, не се притеснявай: там има вълна. Караме я от совхоза на предавателния пункт. Тъкмо ще ти бъде мекичко. Само да не вземеш да пушиш.
— Не пуша. Не се безпокойте — увери го Авдий най-сериозно. — Дъждът ме валя цяла нощ, вир-вода съм и сега ще се посгрея, та да дойда малко на себе си…
— Добре, добре! Казах го ей тъй! Почивай си, бичара.
Жената надзърна от кабината и каза нещо на шофьора.
— Жената ме пита не си ли гладен? — поясни шофьорът с усмивка.
— Умирам от глад! — честно призна Авдий. — Благодаря. Ще ви бъда много признателен, ако ми дадете нещо за хапване.
Авдий имаше чувството, че бутилката възкисело овче мляко и прясната, печена на жар — ароматна и бяла питка са му дар от небето заради страданията през тази нощ.
След като похапна, той заспа дълбоко върху балите овча вълна, от която лъхаше силна миризма на лой и животинска пот.
А камионът се носеше по запазилата все още свежестта си степ след снощния проливен дъжд. Чистият въздух и дълбокият сън подействуваха благотворно на Авдий — като оздравяване след тежка болест.
Той се събуди чак когато камионът спря.
— Пристигнахме. Къде трябва да идеш? — попит шофьорът, който бе слязъл от кабината и надничаше през задния борд в каросерията. — Хей, момче! Жив ли си?
— Жив съм, жив съм! Благодаря — обади се Авдий. — Значи сме вече в Жалпак-Саз, така ли?
— Да, на гарата. Ние ще продължим към склада за животински суровини, а ти накъде си?
— Ще ида да си купя билет за някой влак. Още веднъж ви благодаря за голямата услуга, която ми направихте. Предайте и на жена си най-сърдечната ми благодарност. Просто нямам думи да изкажа своята признателност.
Когато слизаше от каросерията с помощта на шофьора, Авдий застена от болка.
— Ама че ти си бил много зле бе, бичара. Я иди в болницата — посъветва го шофьорът. — Потърси си някаква тояга, че да стъпваш по-лесно.
До зданието на гарата Авдий вървя, кажи-речи, половин час. Добре, че по пътя намери някаква дъска, на която взе да се подпира като на патерица, та поне малко си облекчи положението.
А над линиите и рампите, прожекторите и подемните кранове, над площада пред гарата, по-точно над целия гаров комплекс в степта ехтяха локомотивни сирени, гърмяха по високоговорителите команди и съобщения за пристигащи и заминаващи пътнически влакове. След престоя си в глухата степ Авдий се почувствува като зашеметен от напрегнатия живот, който цареше тук. Наоколо сновяха забързани хора, погълнати от своите грижи — ненапразно Жалпак-Саз се смяташе за една от най-големите възлови гари в Туркестан.
Сега Авдий трябваше да реши как и с кой влак да замине и изобщо какво да прави, след като разполагаше само с трийсет и пет рубли. А билетът до Москва, разбира се, ако има свободни места, струва трийсет рубли. А с какво ще живее? Как ще издържи с тоя крак и с раните по цялото си тяло? Дали да иде до местната болница, или час по-скоро да си замине? Унесен в такива мисли, Авдий мина през чакалните на гарата, задушни и препълнени с хора. С изпокъсаните си дрехи и раните по лицето си, с тази недодялана цепеница той неволно привличаше вниманието. Мнозина се обръщаха да го гледат. Когато излезе на перона да види разписанието на влаковете, Авдий забеляза, че след него върви милиционер.
— Я почакай, младежо — спря го милиционерът. Недоволният му строг поглед не обещаваше нищо хубаво. — Какво правиш тук? Кой си ти?
— Аз ли?
— Да, ти.
— Ами искам да пътувам. Гледам разписанието.