Да, отначало сам не разбра какво иска от него онзи сополанко от Москва. А когато схвана нещо, вече беше късно. Шефът го предаде целия с парцалите. Но той, Тимур, не се сърди. Правилно е.
Понеже може да повлече след себе си другите и Гоша най-напред… А за какво, ако трябва да поговорим честно? Сам се издъни с тези маратонки, сам отговаряй… Но все пак за толкова години вярна служба господарят можеше да го спаси някак, да го прикрие, да купи това ченге. Сигурно не желае да се издава нито с парите си, нито с адвокатите си.
И затова е изпратил след него този лендровър. Всички кой знае защо мислят, че той, Тимур, съобразява трудно. Прекалено е силен, за да бъде умен… Ще се наложи да ги разочарова.
Ето го и горският пояс. Тимур го познава като петте си пръста.
Карал е тук този-онзи, после са ги намирали гъбарите…
Тогава той просто ги разстрелваше, но после на пияна глава Гоша каза: Тимур, ти си джигит! Клали сте враговете си като жертвените овни. Лично съм виждал колко добре го правиш.
Вярно, има такова нещо, покани веднъж Гоша на гости в Кизляр, наредиха трапеза, почит и уважение за госта. Гоша даде на домакина, брата на Тимур, за нова кола… И още трезвен, отиде да види как той, Тимур, ще коли овена. Нека се чувстват като овни, казваше той после за враговете си, без да ги назовава по правило… Но Тимур винаги го разбираше от половин дума. Нито веднъж не сгреши и на всички врагове на господаря това започна да внушава ужас. Дори Томилин, приятелят на Гоша от училище, който има навик да го нагрубява в присъствието на външни хора, пребледня, когато разбра от каква смърт са загинали Ивлев и Бригаднов. Шефът уж случайно пробута на него и на още някого вестника, където в едър план бяха снимани труповете на бившите генерални директори.
Тимур намали. Нека го настигнат. Така тези самодоволни пъпчиви юнаци за последен път през живота си ще се насладят на чуждия страх и унижение. А засега той ще свали предпазителя от глока си…
И те го настигнаха, задминаха, обърнаха и за да ги заобиколи, той отби през храстите, докато затъна в снега.
Те се смееха… И се приближаваха към него, а той с тресящи се ръце слизаше от колата, за да им подаде чантата си с валутата.
— Защо? — попита един набит, кръглолик, с рядка белезникава коса. — Бездруго ще я вземем.
— Момчета, момчета… — нареждаше безсмислено Тимур, като им подаваше чантата. — Смилете се…
А сам в това време пресмяташе — точно така, общо са петима, глупаците застанаха около него в полукръг.
Единият, риж, с лунички, дръпна чантата от ръцете му, подритна я с крак и зеленикавите пачки се изсипаха в снега, а петимата за момент ги погледнаха замечтано… И тогава Тимур изрева, падна в снега, те дори не забелязаха как извади от джоба верния си глок, изви се рязко, както е по гръб и изпразни точно пет патрона в тях, докато те още посягаха за пистолетите… Някой от тях, май светлокосият, все пак стреля, докато падаше, улучи рижия, който пък беше вече мъртъв.
Останалите четирима ревяха и стенеха, въргаляха се в кървавата снежна каша, и гълтаха въздуха с отворени уста.
Тимур стана и изстреля от автоматичния си пистолет още пет патрона, последните, този път в главите им.
Впрочем можеше да не хаби за рижия, той беше убит от раз, когато куршумът бе попаднал в сърцето му.
Сега всичките лежаха пред него, безмълвно ококорили очи в сивото небе, което обещаваше скоро снежни преспи.
Тимур отиде при колата си. Погледна си часовника. Ще има доста да се разправя с нея — докато я измъкне, докато излезе на пътя… Какво пък, да вземе трофейния лендровър! Гоша щеше да одобри действията му. Макар да е изпратил лично тези хлапета…
Тимур седна в пленената кола, която още не беше изстинала отвътре, а от касетофона се носеше музика. Под звуците на китара някой ревеше диво на английски, сякаш го колят.
Моторът работеше на празен ход и равният, монотонен шум му действаше успокояващо.
Хубава кола, помисли Тимур, като включи на скорост. Жалко е да я захвърлиш. Когато чу трелите на телефона, не разбра веднага какво е това. Най-сетне видя апарата. Да отговори ли или не? По-добре да не отговаря.
Но когато до летището оставаха само няколко километра, пак се разнесоха трелите на телефона. Тимур предпазливо допря ухото си до мобифона.
— Башкир! Башкир, ти ли си? — раздаде се гласът на Артьом.
Пред него вече се виждаше летището. Тук вече никой няма да ме стигне, помисли Тимур.