— Не се бой, никога няма да се оженя за теб — рече Океана.
— Хем вече мога да се женя, навърших петнайсет. Нали никъде няма да мръднеш оттук? И правилно. А на мен ми омръзна у вас. Хем искат без презервативи, хем те питат имаш ли медицинско от кожно-венерическия диспансер… Писна ми. Ще посъбера още малко парички и ще замина. В Москва. Там всички пазят. Особено чужденците.
— Няма ли да спреш? — попита той, усетил как го изпълва тъмна злоба.
Тя млъкна. Стана и като се обърна с гръб към него, започна да се облича.
— Ти къде? — попита той. — Не е свършило още денонощието. Нали вземаш за денонощие, а не за нощ.
— Сутрин не правя любов — каза тя. — Сутрин сте космати и зли… Плати ми за нощта и ще си отида.
Той я гледаше как се облича. Дрехите й грозни. А тялото — един път. Краката стройни и гърдите й хубави.
— И аз ще излизам — рече той. — Нали чу, трябва да отида при брат ми. Не се съмнявай, ще ти платя за денонощие.
Тя повдигна рамене.
— Ще почакам — каза уморено. В огледалото отсреща се отразяваше бледото й личице с тъмни кръгове под очите.
— Защо ми даде тази гадост? — попита тя. — Сега главата ми се цепи.
— Ами че ти ми я даде! — подскочи той.
Тя отметна назад глава, за да си спомни.
— А, сега всичко ми е ясно! — каза тя. — Не ти, разбира се, идва твоят приятел, онзи, който си тръгна с Раечка. Той го даде.
— Дадаш… — спомни си Рустам. — Дадаш ли се казваше?
— Може да беше Дадаш — каза тя и се засмя по детски. — Странно име. „Да“ и „Даш“?9
— Ще ти дам! — каза той и се опита да я прегърне.
Тя се дръпна.
— Нали ти казах! Сутрин не обичам. По-добре се приготвяй. Брат ти чака в болницата.
— Слушай, ела довечера, а? — помоли я той.
Тя повдигна рамене, докато се мръщеше от пушека. Пушеше несръчно.
— Ще ти платя предварително за денонощието — каза той. — Ела, че иначе няма с кого да си говоря.
— Ах, на това отгоре ви се говори!
Той я закара до площад „Свобода“. Тук Океана работеше с приятелките си, които вече бяха на мястото си.
— Е добре — каза тя, след като помисли малко. — Щом сме се уговорили, ще дойда. А сега ме закарай до болницата. Там е по-близо до квартирата, която съм наела.
— Искаш ли да почакаш? — попита той. — Няма да се бавя. После ще отидем да се попързаляме.
— Не. Трябва да си отида вкъщи. А ти говориш хубаво на руски — каза тя. — В Русия ли си живял?
— Не, бил съм в руски затвор — отговори той.
— В затвор? Нали брат ти е богат, защо не те е откупил?
— Откупи ме — навъсено отговори Рустам, — даваше големи подкупи. Сключваше договори, обещаваше непрекъснато. Сега заради това едва не го убиха.
— Виждаш ли, а ти не искаш да отидеш при него. А за какво беше в затвора?
— Слушай, можеш ли да помълчиш? — кипна той. — Много си любопитна.
Стигнаха до болницата. Рустам слезе от колата. Закани й се с юмрук.
— Да не си мръднала от колата, разбра ли?
— Но нали може да сляза? Къде ще избягам, нали обеща да платиш предварително за довечера?
Той я пусна да слезе. Тя започна да се разхожда, демонстрирайки тънката си фигурка, забележима дори под старото й палто, стегнато с тясно кожено коланче.
Така си вървеше насам-натам, когато при нея дойде чернобрад младеж с маскировъчно яке.
— Разхождаме ли се? — попита той.
Тя сви рамене, което той възприе като подканяне да продължи разговора си.
— Как се казваш? — попита той.
Тя го погледна игриво.
— Ами Люся.
— Амилюся?
Тя се засмя и притисна уста с еднопръстата си ръкавица.
— Просто Люся! А вие?
— Фикрет.
— Чакате ли някого? — попита тя.
— Не — отговори той. — Свърши ми смяната… Защо не се поразходим заедно?
И точно тогава го извикаха. Двама, които по нещо си приличаха с него, също така брадати, дойдоха при него и му заговориха нещо на езика си.
Фикрет се озърна, сякаш за да провери дали тя е тук. Тя не разбираше нищо от разговора им. Но една дума, по-точно име, я накара да застане нащрек. Онези няколко пъти споменаха Рахим Мансуров.
И изведнъж спряха, замряха, побутнаха се един друг и се втурнаха към колите си. Тя неволно погледна натам, накъдето току-що гледаха.