— Отдавна исках да ти кажа същото. Нещо подобно се носи из въздуха…
— Предателство, Новруз. Макар да се смята, че то няма нито мирис, нито вкус и цвят.
— Мислиш ли, че е възможен нов опит за преврат?
— Новруз, приключваме разговора. Трябва да ми звънне Алекпер.
— Кажи му да не излиза от посолството, докато не се убеди, че за него са пристигнали сигурните хора.
Телефонът замълча.
Новруз гледаше мълчаливо зеленикавата лампичка на индикатора.
Като че ли си струва да сподели чутото с господин Къриган и телохранителя му Косецки. Още сега. Може след два часа да е късно. Може хората на Мансуров да успеят да хванат Алекпер, ако са съумели да подслушат… Нали някой е успял да заглуши телефоните на посолството в Техеран. Ако Алекпер може свободно да се свърже с Москва, но не може да се обади в Баку — това навежда на тревожни мисли… Ами да, прекъсват Баку, а Москва не могат да я заглушат.
Новруз надзърна предпазливо през прозореца. Оттук на фона на тъмнеещото небе се виждаше минарето Сънък Кала, от което при новата власт побързаха да свалят предупредителната червена лампа за нощните самолети. Щото в Корана нищо не било казано по този въпрос. После пак я закачиха. Но някой се изкачи на самия връх и я счупи… Пак я сложиха, вече оградена с метална мрежа. Тогава просто я строшиха с изстрел отдолу.
Новруз излезе в коридора предпазливо, понеже жена му вече спеше. От полуотворената врата на другата стая се носеше сумтенето на сина му. Момчето е на единайсет, закъсняло дете, често боледува, особено през зимата… Като помисли, той извади от куртката на закачалката револвера си, врътна машинално барабана.
Ако ще ходи при руснаците в „Интурист“, най-добре веднага да тръгва.
Той отвори предпазливо входната врата и също така предпазливо я затвори. Ослуша се. Кооперацията спеше, само долу входната врата тракаше от вятъра.
Слезе по стълбището, излезе на двора. Оставаше само да пресече, лавирайки между автомобилите, почти непроходими в тъмнината. После да излезе на осветения „Проспект на нефтодобивниците“, където им много хора въпреки късния час…
Той вървеше бързо, сгушил главата си в раменете и вече почти бе достигнал вратата, когато някой рязко го хвана отзад с едната ръка около кръста, с другата го улови за брадичката и дръпна главата му назад, така че шийните му прешлени изхрущяха, а после рязка, смъртоносна болка го стисна като примка за гърлото. Последното, което усети, беше топлината, заливаща гърлото му под адамовата ябълка и проникваща навътре.
12
Витя Солонин се беше проснал в креслото и прелистваше лениво местните списания, докато аз пренавивах записите му. Не можех да не призная: курсовете при Питър Редуей не са минали безследно за него. Чистил е смущенията както може — всякакви стъпки, сумтене, въздишки и изстрели на тапи от шампанско. По-голямата част все пак е пълна с какви ли не глупости — традиционното светско и полусветско дрънкане. Дамите безбожно флиртуват, в това време мъжете водят делови разговори. Но тези разговори не представляваха особен интерес… Къде са тук братята Русих и Джамил ибн Фатали? Тях да чуя. Или батерийките са се скапали, изразходвани за предишните глупотевини?
— Не ти ли е идвало наум, че бихме могли да шантажираме някои хора с тези записи? — попита Солонин. — Да кажем, мадам Фирюза Мансурова, съпругата, при това млада, на известния нефтен магнат и бивш член на районния комитет по въпросите на идеологията Рахим Мансуров? Тя там върти любов с аташето на белгийския посланик по икономическите въпроси, помниш ли? Върни малко назад. Разговорят на френски, при това тя го говори едва-едва.
— Уф — намръщих се аз, — не очаквах това от теб. Тази миловидната, сивооката… полурускиня ли е?
— Май да. Той много се натискаше да се срещнат.
— А тя поглеждаше към теб, когато танцуваше с Делара — припомних му. — Или греша нещо?
— Така е — наклони Солонин безупречния си път към мен. — Дори помислих дали да не я поканя, докато госпожа Делара бе в прегръдките на тоя Ибн Фатали. Но ме интересуваше какво ще й предложи белгиецът. И какво тя ще му отговори. Преди всичко работата. Не е ли така? Тоест ако тя не беше жена на мъжа си, щях да постъпя точно така.
— Не се съмнявам — въздъхнах аз. — Но поне разбираш ли, че тук, на Изток, донжуаните не са на почит? Намират ги по бунищата с прерязано гърло.