— Кой знае. — Володя повдигна рамене. — Друго ме смущава. Преди това в Тюмен е станало също такова убийство. Съвсем наскоро. Сякаш някой се е постарал да ни зададе гатанка. Ето значи, мислете — почеркът е един и същ.
— Мислиш ли, че са го направили различни хора? — попита Грязнов.
— Де да знаех! Поне нещо да знаехме със сигурност — въздъхна Володя.
Част втора
Преди спътникът да се скрие зад хоризонта
1.
Не се наложи Солонин да чака дълго. Той непрекъснато поглеждаше към азербайджанското посолство, докато седеше в магазинчето за старинни бронзови и сребърни съдове и прелистваше страници от древен ръкопис. Надяваше се, че всеки момент ще се появят.
Току-що кацна от Баку и реши да не търси къде се крият бандитите из града, а да ги посрещне там, където неизбежно трябва да се явят…
Най-сетне!
Пъхна в ръцете на продавача две банкноти по сто долара за съд с фино, причудливо извито гърло, от което може да се очаква да изскочи злият джин, и със спортна стъпка пое към посолството.
Имаше повод за посещението — писмо до посланика от фирмата, която уж представляваше.
Момчетата, които чакаше, в това време показваха своите документи на застаналите пред входа на посолството полицаи. Солонин не успя да ги хване на входа, както възнамеряваше, но помисли, че не е толкова важно. Само четирима човека са.
Сигурно още десетина или повече чакат зад ъгъла. Не му се искаше да троши обзавеждането и стъклата в зданието, но какво да се прави, дори така е по-добре, техните съратници или съучастници — после ще разберем какви са — няма да имат време да се намесят.
— Селям, селям… — махна пред носа на полицая своята покана до посланика, но оня я взе намръщено в ръце и измърмори под носа си:
— Ас селям…
Солонин се озърна наоколо. Минаха три жени, опаковани от главата до петите с яшмаци, фереджета или както там се казват. Да не дава Аллах да види подобно нещо в Баку и околностите му… Впрочем няма да питат нас.
Най-накрая го пуснаха в сградата.
— Но посланикът ви е определил друг час — каза служителят на развален английски. — Закъснели сте с половин час…
— Малко не съм преценил… — отговори Солонин, като гледаше четиримата, които го изпревариха на входа и сега седяха с равнодушен вид в очакване на президентския син.
— Кого виждам! — възкликна Солонин на руски. — Другарю Кадуев! Какво ви води насам?
— Вие сте луд! — също на чист руски, видимо смутен, се обади служителят, а полицаят на входа застана с разкрачени на ширината на раменете си крака, като в час по физкултура.
— Не, не съм сгрешил! — продължаваше Солонин. — Той е, по-точно, те са! Отвлякоха самолета, с който пътувах! Наложи се да се намеся, понеже закъснявах за делова среща…
Ибрахим Кадуев бавно изви главата си към него. Сега беше трудно да го познаеш. Така във всеки случай го уверяваха тукашните имиджмейкъри, които подготвяха него и групата му за операцията. Но се оказва, че е възможно.
Този руски шейтан6 пак ще провали цялата работа. Полицаите вече се хванаха за пистолетите. Можеше да не им обръща внимание, но какво да прави с този, който като в страшен сън преследва него, Кадуев?
— Арестуваха ги, предадоха ги на властите! — доказваше горещо Солонин. — У вас по законите на Шериата за такова нещо… Легни! — изведнъж изрева той и се просна на пода, повличайки след себе си служителя.
Той видя как устните на Ибрахим Кадуев се разтягат подигравателно, а ръката му мълниеносно измъкна израелски автомат „Узи“.