— Същински Петросян си! Или Задорнов!8
— Кои са пък тези? — попита Гоша.
— Абе веднъж ги бяхме поканили на една презентация… не помня вече на какво — обади се Конопльов. — Нещо откривахме. И той чете там колко по-глупави от нас били американците… Страхотен смях падна.
— Ето така си живеем ние. — Гоша погледна Володя. — От масата в кревата, от кревата на масата, а понякога — си правим смях… Пък времето лети нанякъде. Ето, ти си интелигентен човек, знаеш ли как да го спреш? Не? А аз знам. Като изкараш една нощ с Ленка Томилина, когато още беше Башкирцева, и сякаш времето е спряло за една седмица. Вярваш ли? А сега кой ще ми го спира? Слушай. — Той се наведе към Фрязин. — Намери ми кой ликвидира Ленка. Няма да пожаля никакви пари. Разбра ли ме? Хайде, пий още, всичко ще разбереш.
— Стига ми — едва каза Володя, като си затваряше очите.
— Сега ще драйфа — обади се Русих-старши. — Тимуре, заведи го в кенефа.
Някой силен, огромен като скала се надигна в полумрака, където преди това не се различаваха лица, хвана Володя Фрязин за яката и го поведе във вътрешността на салона.
— Тимуре, внимателно — поръча Конопльов. — Да не му счупиш нещо. Ще потрябва.
Никога не ми е било толкова зле, мислеше Володя. И толкова студено. Защо няма отопление тук? Сега имам нова шапка. Вячеслав Иванович ще попита: откъде е? Какво ще му кажа? Ами както си беше. Един заподозрян ми я подари. Същият, към когото водят всички връзки на убитите и още живите. Всички нефтени „генерали“… По-рано бяха от пехотата, сега нефтени… Всъщност защо толкова лесно се придвижвам в пространството? Почти летя… Или просто някой ме носи на ръце? Толкова ми е лошо, че няма да стигна до тоалетната…
На сутринта дойде на себе си, когато вече бяха кацнали. През илюминатора светеше мразовито слънце. Гоша и Конопльов се бяха надвесили над него.
— Бива си те! — говореше му Гоша, като го потупваше по рамото. — Отдавна ли не си пил? Или изобщо никога?
— Водката не беше много прясна! — рече Конопльов.
— А ти оля кожуха на моя Тимур — каза Гоша. — Ето, той ти го подари — и кимна към камарата жълто-сива кожа, сложена до краката на Володя. — Ще го почистиш, ще стане като нов. Какво гледаш? Ти го оскверни, разбираш ли? Сега няма да може да го носи. Аллах не му го позволява. Ти още спеше, а той скочи в движение, тъкмо като докараха стълбичката. Отиде в града да си купува нов. Ама и теб те бива, няма що. Наприказва какво ли не…
Като пред поп се изповяда! Но ние разбираме. Между нас ще си остане — до гроб. Прав ли съм, Конопе?
— Аха! — потвърди Конопльов.
— Хайде сега, обличай се и да тръгваме. Не можем да бавим екипажа. Трябва да се връщат обратно. В града ще минем в химическото, ще ти го почистят на място.
— Няма да го взема — опъна се Володя. — Ще си облека моето палто. Къде ми е палтото?
— Там, където и шапката — отговори Гоша. — Изхвърлихме ги. Красят някоя елха или са в блатото, на трийсетина километра оттук…
Те се смееха и гледаха смутеното му лице.
Ето сега загази, каза си Володя, като навличаше гигантския кожух. Затънах в корупция. Върви, че им кажи сега нещо. Всичко ще ти припомнят… А все пак беше интересно да прекарам малко сред тях. Да ги видя. Въпреки изпитото, все пак обърнах внимание на един-двама.
— Какво си мърмориш? — попита Гоша, докато го крепеше под ръка по самолетната стълба.
— Исках да попитам… — Володя спря. — И сега какво, купихте ли ме?
Гоша го погледна озадачено.
— Кой ти е казал?
— Нали пих с вас. Кожухът, шапката…
— Това е от чисто сърце! — Гоша притисна ръце до гърдите си. — Симпатичен си ми! Носи ги със здраве. За какво да те купувам, я помисли? Ако беше главният прокурор или министърът на вътрешните работи. Какво може да вземе човек от теб? Хайде, върви!
И пак се насочиха към стълбичката.
— Все пак не ми харесва — нареждаше Володя. — Искахте да ме купите. Сигурно в пияно състояние съм ви издрънкал защо съм тръгнал за Тюмен.
— Трябва да пийнеш да си оправиш главата — каза Гоша.
— Нали сте имали някакво отношение към загиналата Лена Томилина? — попита Володя.
— Слушай, не ставай досаден — прекъсна го Гоша. — Нека първо да излезем оттук. Нали няма да правиш разпит в самолета?
В колата, която спря до самата стълбичка — луксозен, дълъг кадилак с много врати. Гоша седна на предната седалка и се обърна към Володя: