Стигнахме едрия бук, отбелязан с хартийка. Вторачих се в тъмнината — и я гледай! — на невидимия ствол на елата парчето забодена хартия се мержелееше като неясна звезда. После погледнах нагоре и доволно се усмихнах. Между короните на дърветата мигаха искрящи звезди. Небосводът беше безоблачен и обещаваше, че настъпващото утро ще бъде едно от най-красивите.
Нахлупих шапката си още по-ниско на челото, закопчах всички копчета на палтото си и вдигнах яка, за да не се белее ризата ми в утринния мрак. После сложих в пушката два патрона с едри сачми, освободих предпазителя и се обърнах към горския. Подадох му ръка и набързо се сбогувах с него.
— На слука! — по-скоро въздъхна той.
— На слука! — благодарих аз.
Тръгнах към светлеещата хартийка с такива колебливи и внимателни стъпки, сякаш се страхувах, че може да настъпя остър бръснач. Мислено съжалявах горския, който от този момент трябваше да седи неподвижно върху студената земя и да чака докато чуе изстрел. Дори и цигара не може да запали, а това за него е равносилно на тежко наказание.
Наближих елата, отново се втренчих в тъмнината и щом мярнах белеещата се хартийка, тръгнах към нея все тъй колебливо и безшумно. Вървях от едната до другата хартийка, докато в гората започна да се прояснява. Отново бях при едрия бук, облегнах се и зачаках токуването на глухаря. Стоях на едно място, защото и най-предпазливото движение би ме издало. Преди токуването бодърстващият глухар е по-бдителен от войник на пост. На изток небето позеленя и звездите, които само преди миг все още блестяха, започнаха да потъват в чудна светлина, пълзяща нагоре към висините. Нощем те сякаш слизаха съвсем ниско да си поприказват със земята, а после литваха към безкрайните далечини на вселената. И тъмнината, която досега стоеше безстрашна навсякъде между дърветата, започваше да избледнява и да се крие зад стволовете…
После над короните на дърветата във високата гора зад сечището се появи жълтеникава ивица. По небосвода след зелената вълна прииждаше и се разливаше жълто сияние, което разпръскваше нощната тъмнина и раждаше новия ден.
Точно в тоя миг енергично скочих и здраво стиснах с две ръце пушката.
Близо до мен чух странен звук, веднага последва втори и трети, а след тях се чуха няколко еднакви, все още приглушени, но по-бързи. Сякаш някъде в далечината затрака мелница…
И отново настана гробна тишина, стори ми се дори още по-дълбока…
Не можех да се объркам. Не стоях така за пръв път в гората. Много добре знаех, че това беше голяма птица, която лекичко си изпробваше гласа, преди да започне истински. Приятна топлина се разля по цялото ми тяло, макар да беше още хладно. Сърцето ми заби ускорено, гърлото ми се сви и задишах с усилие.
Тази несигурност трая само миг, докато глухарят се обади отново. Тогава всички сетива на ловеца стават двойно по-чувствителни. Слухът улавя всеки незначителен шум, зрението прониква в тъмнината, сякаш взето назаем от кондора. И всяка крачка, макар и рязка, енергична, става толкова лека, като че ли гората е застлана с дебел килим.
А сега!
Из гората се разнесе шумно чаткане, после ускорено плюкане. Последваха стържещи звуци, сякаш издавани от коса, наточвана с брус…
Щом токуването започна, аз тръгнах, без да чакам.
Скок, скок, скок…
Отново застанах, опънат като струна и неподвижен като статуя.
За кратко време настъпи мъртва тишина, в която имах чувството, че всеки звук, прелетял случайно из въздуха, щеше да замръзне и да падне на земята, превърнат в снежинка.
Голямата птица пак изчатка, заплюка и застърга — едва започнаха странните тонове и аз прелетях напред с още три дълги скока. На всеки, който би ме наблюдавал отстрани, щеше да се стори, че този звук ме удря в гърба като юмрук. И отново заподскачах към края на гората. Това наистина изискваше здрави прасци на краката, но дори и тренираният ловец след такова изпълнение усеща напрежението чак до вечерта. А нощем сънува, че краката му са се вдървили…
Скачах така четвърт час, докато, присвит зад едно дърво, установих с око на познавач, че вече се намирам на разстояние половин изстрел от токуващия глухар.