III
Токуващ глухар!
Той трябва да се види, трябва да се наблюдава поне пет минути, защото и най-художественото описание и най-ярката картина не могат да изразят дори стотна от това омагьосващо действие.
Стоях на около тридесет крачки в края на високата гора и пред мен се откриваше голямото сечище, заобиколено с висока растителност, в която преобладаваха ели, смесени с букове. Техните корони вече бяха обсипани от първите пролетни жълти пъпчици. Цялото сечище и гората, всичко наоколо, беше плувнало в розова светлина, защото в чистото небе, което като чуден свод се издигаше нагоре във висините, отдавна се бяха слели зелената и жълтата вълна на първото пукване на зората. Небосводът бе нежновиолетов, по-ниско към хоризонта трепкаха все по-ярки розови оттенъци, които над самата земя преминаваха в най-пламенния пурпур. Земята още не се виждаше, защото местността, която се простираше в далечината, бе забулена от сивите воали на падналата мъгла. Като че ли там господстваше хаосът на най-ранното начало, от което едва сега трябваше да се роди зеленината на ливадите, суровата кафявина на полята и синкавината на далечните гори — целият този познат край с беличките градове и селца.
Няколко снажни дървета пред мен приличаха на могъщи подпори, върху които бе легнало цялото това грейнало великолепие.
Изтокът пламтеше все по-ярко и на мястото, където щеше да изгрее слънцето, проблясваха първите лъчи. По този начин огненото кълбо, което вече не беше зад хоризонта, обещаваше, че след миг ще запали над земята новия ден.
И точно над това най-нажежено място ко̀со на стволовете пълзеше дебел буков клон, а на него бе кацнала голяма птица. Нито тиха, нито спокойна…
Токуваше…
Любовната песен на глухаря вече не беше накъсана. Излизаше от гърлото му като най-бързия пролетен горски ручей и всяка следваща беше по-бурна и по-радостна от предишната. Вече видях между младите ели на сечището и женските. Те се навеждаха към земята и дигаха главички нагоре към прекрасната птица. Тихо издаваха някакви странни звуци, пълни с очакване.
Голямата птица от буковия клон лекичко се изправи, набързо изчатка във въздуха пред себе си, премести отпуснатите надолу криле към тялото си, сви ветрилообразно разперената опашка и започна да реди нова песен.
Отчетливо застърга и звуците се понесоха по сечището. После отекнаха в края на високата гора, наподобяващи звучни целувки. Глухарят бързо и радостно изчатка. Ново рязко плюкане прозвуча във въздуха като удар с нов камшик. По време на токуването глухарят пристъпи на клона и енергично наведе напред изпънатата си шия, така че мустаците, които висяха под клюна му, почти допряха клона. Едновременно с лек шум той разпери крила и ги спусна ниско под себе си. Разтвори опашка в полукръг като огромно ветрило.
После започна съскащо да токува — от треперенето на цялото тяло се виждаше, че тази последна любовна песен вече сама по себе си предизвиква истинската чувствена наслада…
Стоях като прикован, с поглед, устремен към прекрасната птица. В този миг целият свят изчезна, остана единствено токуващият глухар на буковия клон.
Трепнах и с бързо движение проверих дали пушката ми е готова за стрелба, защото тъкмо в този миг на изток пламна червено зарево, което изпрати кървава стрела точно върху сечището, все още забулено в сива мъгла. Това бе първият сигнал на започващия ден и едновременно предупреждение. Покаже ли се слънцето над хоризонта, това означава край на токуването. Тогава глухарят слиза между женските птици на земята, за да се чифтоса с някоя от тях. Истинският ловец трябва да го застреля още на дървото, докато токува; ако закъснее, лесно може да засегне и някоя женска птица.
Глухарят, който сякаш знаеше, че съм тук и чакам, се повдигна още веднъж и започна последния „куплет“.
Внимателно се прицелих, наместих мушката точно на мерника и сложих пръст на спусъка.
Птицата изчатка и започна да токува…
Натиснах спусъка…
Изстрелът изтрещя над младата гора, силно отекна във високата гора и буреносно се понесе надалеч, надалеч, за да съобщи на всички дървета, растящи в Черхови, какво се е случило. Заедно с този шум излетяха всички женски глухари, които бяха под дървото и бързо се разхвърчаха на всички страни.
А глухарят?
Той притисна крила към тялото си, сви опашка и се олюля на клона.
Стоях със заредена пушка и чаках да стрелям още веднъж, ако полети…
Може би му се искаше. Разпери крила и се напъна, сякаш се стремеше да се отблъсне от клона. Но в същия миг главата му клюмна, той се преобърна — въздухът изсвистя от рязкото падане.