С тежък удар глухарят се просна по гръб, още веднъж разтвори крила в последен спазъм. Започна да боде въздуха с нокти и конвулсивно засвива пръсти, сякаш искаше да хване с тях смъртта и да я задуши преди тя него.
Силите го напускаха, напъна се за последен път и издъхна…
Тогава чух забързаните стъпки на горския, после го видях в утринния здрач с елхово клонче в ръка. Дори не ме забеляза, стремеше се към убитата птица, където клекна и чевръсто затърси раната, за да намокри клончето с капещата кръв.
Без да продумам, се приближих до него. Признавам си, че в този миг гърдите ми щяха да се пръснат от гордост. Това беше огромна птица, каквито се срещат рядко. А сега лежеше мъртва…
Хвърлих поглед към младата и към високата гора. Всичко беше покрито с роса, която светеше в червено, сякаш това бяха хиляди и хиляди кървави капки.
Тръгнахме си, а от двете страни на пътя ехтеше птичи хор и съпровождаше всяка наша крачка.