Само че тоя български западняк, който идеше срещу нас, не само гледаше с очи дамата ми, но дори й се ухили. Бях се приготвил вече да възразя, когато Маргарита също се ухили и двамата спряха и почнаха да се здрависват и да си разменят реплики от рода на „Как е еди-кой си?“ и „Какво прави еди-коя си?“
Понеже двамата достатъчно добре се забавляваха и понеже разговорът не ме интересуваше особено, аз продължих пътя си, като крачех бавно, за да дам възможност на Маргарита да ме настигне. Две минути по-късно тя се изравни с мене запъхтяна, обаче вместо да ми благодари за тактичността, побърза по обичая си да ме накаже с мъмрене:
— Ти просто умираш да се покажеш възможно по-невъзпитан.
— Съвсем не — възразих. — Работата е там, че ние с теб сме възпитани различно.
— Точно така!
— Аз например, когато съм с теб и някой ме спре, имам смешния навик най-първо да ви запозная…
— Аз също щях да ви запозная, ако ти не беше побягнал…
— Ако знаех, че ми готвиш такъв сюрприз, положително щях да дочакам края на беседата ви.
— Ти си невъзможен! — въздъхна Маргарита, което на нейния жаргон означаваше, че се предава.
А после, сякаш не е имало и помен от свада, взе да ми обяснява какви са връзките на тоя Тодоров с нейната леля, колко мил човек е той и каква отговорна длъжност заема във външната търговия.
Няколко дни по-късно щастието наново ми се усмихна, в смисъл че ми се откри нов шанс да се запозная с милия човек. Този път нямах никаква възможност да пропусна шанса, понеже сам Тодоров ни канеше на гости у дома си.
В скоби казано, ако има нещо, което да мразя повече от писането на писма, то е ходенето по гости. В случая обаче бе изключено да откажа, тъй като Маргарита би изтълкувала всеки отказ за проява на неприязън, разбирай ревност. Най-глупавото е, че действително изпитвах нещо като неприязън към тоя мил човек. Не знам дали съществува любов от пръв поглед, но при мене антипатията от пръв поглед е факт и историята с Тодоров беше свързана още от началото с чувство на антипатия, съвсем безпричинна, защото не познавах изобщо този човек, а дори и когато малко го опознах, не можех да кажа нищо против него. Единствената характеристика, която бях в състояние да му дам, се изчерпваше с констатацията, че той е всичко това, което аз не съм.
Прочее отидохме на гости и домакинът наистина ни прие твърде мило и през цялото време се държа крайно мило, тъй мило, че на хора като мене, дето не обичат кафето с много захар, би им прилошало.
— Можете да си изтриете тук обувките — забеляза Тодоров, като ни въведе в антрето, но това също бе казано толкова мило, сякаш той се грижеше не за чистотата на апартамента си, а за чистотата на обувките ни.
Подир което ни бе даден свободен достъп до хола. Холът, както и останалите помещения, представляваше истински малък бисер на вътрешната декорация и на съвременната техника. Поласкан от изострения интерес на Маргарита към обстановката, домакинът тутакси се впусна в словесни обяснения и нагледни примери за качествата на небесносиния мокет, на свръхмодерните мебели, на телевизора, радиограмофона, магнетофона, комбинацията библиотека-бар плюс витрина за сувенири и пр., и пр.
Това ми даде възможност да изпуша спокойно една цигара, седнал на дивана до прозореца. Съвсем спокойно, въпреки че възклицанията на възхищение, които Маргарита надаваше, целяха главно да ме ядосат.
Недоволна от апатията ми, Маргарита, изглежда, реши да ме въвлече в пороя на възхищението, защото тъкмо при огледа на споменатия библиотечно-бюфетно-витринен хибрид, не се въздържа да забележи:
— Гледай, Емиле, какви приказни венециански кристали! А ти, дето толкова често пътуваш, никога нищо не си донесъл!
— Вие сте от външно министерство? — реши да запита в тоя миг Тодоров.
— Не — отвърнах.
И понеже Маргарита също замълча, той веднага разбра от кое министерство съм. Подир което пиеската „Вълшебният замък“ продължи, като действието се пренесе в спалнята, кухнята и дори банята на замъка. Без мене, разбира се.
Маргарита не бе чак толкова вятърничава, че да изпада в захлас пред един хладилник. И ако даваше вид, че изпада в захлас, то беше, за да ми натрие носа. „Ето, виждаш ли как живеят хората!“ — това означаваха всички тия възклицания на нейния жаргон. Защото основната теза на Маргарита от известно време насам беше, че ние не живеем, както трябва. Хората живеят, а ние — не.