— Известно е какво може да се крие зад една рокля.
— Да, но в случая освен физиката се крие и един обрат в психиката. Искрено казано, смятах, че Грейс е по-устойчива на влияния.
— На лоши влияния…
— На влияния, различни от моите — поправя ме наново Сеймур.
Той обръща очи към фасадата на Градския дом, ярко осветена от скрити прожектори и наподобяваща театрален декор на фона на нощта. Аз също отправям поглед натам и може би едва в тоя миг осъзнавам къде точно се намирам и колко призрачно и смътно ми изглежда през последните дни всичко, което ме заобикаля. Всичко освен отделните елементи, пряко необходими за съответните действия.
Островърхата кула на звънарната се издига, масивна и сурова, врязана в черночервеното, мътно от неоновите отблясъци небе, и в главата ми се мярва ненужен и излинял споменът за една по-раншна вечер край тая кула, за бръмчащия над облаците самолет и за унилите думи на Грейс. Грейс, за която и сега говорим, додето мислим за друго.
Впрочем изглежда, че Сеймур поне в момента не мисли за друго. Той отмества очи от Градския дом и като се накланя над масата, ненадейно се обръща към мене с един порив, който съвсем не е в привичките му:
— Знаете ли, Майкъл: имам непрекъснато чувството, че всичко около мен се руши. Протегна ли ръка към нещо, и то се разпада на прах, също както в някакъв кошмар: идеалите, в които си повярвал, любовта, която си усетил, жената, която си възпитал, приятелят, който си срещнал, всичко се разпада на прах… Животът сякаш е един кошмар от привидности, които тутакси се разсейват, щом само ги доближиш…
По леко навъсеното, както винаги, лице на Сеймур наистина е изписана някаква горчивина или болка.
— Зависи как ги доближавате… С какво чувство ги доближавате. От вас се излъчват опасни токове, Уйлям.
— От мене? А с вас не е ли така? Постигнали ли сте вие вярата, любовта, дружбата? Само не ми дръжте лекции, а кажете направо: постигнали ли сте ги?
— И какво от това дали съм ги постигнал, или не съм? Какво може да ви докаже един отделен случай — щастлив или нещастен?
— Не извъртайте. Отговорете направо или замълчете.
— Мисля, че съм постигнал само едно нещо, Уйлям: пътят. Устойчив път който не се руши под нозете ти, от който ясно виждаш целта, по който срещаш само близки хора: едни настигаш, други те задминават… но те са тук, наоколо ти, и не се разсейват, когато ги доближиш.
— Думи… — прекъсва ме Сеймур. — Както винаги: думи… Впрочем вие ми отговорихте. Вие носите у себе си същата празнота, моята празнота, обаче се боите да я видите и от страх да не я видите я запълвате е думи.
— Нека да приемем, че е така, щом това ви успокоява.
— А вие не разбирате ли, че наистина е така?
— Не. И понеже въпросът ви е от такъв вид; че не струва да се лъжем взаимно, ще ви кажа направо: аз наистина изпитвам моменти на празнота. И нямам никакво желание да ги крия от себе си. Вие знаете отлично, че човек не може да скрие от себе си нещата, които носят болка. Как ще ги скриеш, когато болят? Само че за мен това са инцидентни празноти, болестни състояния, сред един, общо взето, здрав и добре запълнен живот. А при вас, изглежда, е обратното.
Сеймур ме поглежда замислено, ала не казва нищо. Сетне запалва нова цигара и посяга към чашата си.
— Ако думите ви са искрени, вие сте наистина щастлив човек, Майкъл.
— Искате да кажете „глупав“.
— Не искам да кажа точно това, но…
— …Но почти. Може и да сте прав. Аз наистина нямам нито навика, нито умението да мисля непрекъснато като вас по всички възможни въпроси на битието.
— Вярно, отвратителен навик — признава съвсем неочаквано американецът.
— Защо? Струва ми се, че на вас тоя навик ви доставя удоволствие.
— Само доколкото ми помага да убивам скуката. Някои от нерви си гризят ноктите, аз пък мисля. Уви, мисленето е нещо значително по-опасно от гризенето на ноктите. И ако то доставяше удоволствие, аз би трябвало да плувам в непрестанно блаженство. Мисленето е винаги анализ, а анализът е дисекция — разсичане, умъртвяване, сиреч разрушаване източника на удоволствие. Ако вие седнете да мислите какви микроорганизми пъплят в тая цигара, каква ферментация и какво гниене се извършва в нея, сигурен съм, че ще престанете да я поднасяте до устните си. Не е ли тъй?
— Предполагам, че при вас е точно тъй. На вас мисленето ви служи не за да разбирате нещата, а за да ги унищожавате. Вашите хирургически операции са призвани не да лекуват, а да умъртвяват. Вие се оплаквате, че държите в ръцете си само трупове, без дори да си давате сметка, че тия трупове са ваше дело. Може би се изразявам малко грубо, обаче…
— Защо? Напротив! — маха великодушно с ръка Сеймур.