Выбрать главу

Айзък Азимов

Голямото слънце на Меркурий

ПРЕДГОВОР

Тази книга е издадена за пръв път през 1956 г. и описанието на повърхността на Меркурий съответства на астрономическите познания от този период.

От 1956 г. насам обаче сведенията за вътрешната част на Слънчевата система се увеличиха неимоверно много поради използуването на радарни лъчи и ракети.

В 1956 г. се смяташе, че Меркурий е винаги обърнат с едната си страна към Слънцето, така че едната му част е сгрявана непрекъснато от слънчевата светлина, а другата тъне в постоянен мрак. Приемаше се, че помежду им има някакви гранични области, в които светлината се сменя периодично с мрака.

Но в 1965 г. астрономите изследваха отражения на радарни лъчи от повърхността на Меркурий и за своя изненада откриха, че това не е така. Докато Меркурий се завърта около Слънцето за 88 дни, завъртането около собствената му ос става за 59 дни. Това означава, че всяка част от Меркурий се огрява от Слънцето по едно или друго време и изобщо няма „тъмна страна“.

Въпреки това се надявам, че тази история ще се хареса на читателите, но не бих желал те да бъдат заблудени, приемайки като факт данни, които са се смятали за верни през 1956 г., а сега вече не отговарят на научните познания.

Айзък Азимов

Ноември, 1970 г.

1. ПРИЗРАЦИТЕ НА СЛЪНЦЕТО

Лъки Стар в неговият дребен приятел Джон Бигман Джонс следваха младия инженер нагоре по рампата към въздушния шлюз, който водеше към повърхността на планетата Меркурий.

Е, поне събитията се развиват бързо, мислеше Лъки.

Той беше на Меркурий само от час и едва успя да се увери, че корабът му — „Светкавичният Стар“ е надеждно прибран в подземния хангар. Техниците, които поддържаха червената лента за кацане, бяха прегледали кораба му.

Изглежда инженерът, отговарящ за проекта „Светлина“, младият Скот Майндс, го бе очаквал с нетърпение, защото почти веднага му предложи да се разходят по повърхността.

Само за да разгледат природните забележителности, обясни той.

Лъки, разбира се, не вярваше на това. На лицето на инженера бе изписано безпокойство и устата му потрепваше, когато говореше. Очите му бягаха встрани щом срещнеха спокойния хладен поглед на Лъки.

Все пак Стар се съгласи да отиде на повърхността. Засега знаеше само, че инцидентите на Меркурий поставят в деликатно положение Научния съвет. Затова поиска да последва Майндс и да види какво още може да разбере.

Колкото до Бигман, той се радваше да следва Лъки навсякъде, по всяко време, по каквато и да е причина и дори без причина.

Но именно той трепна учудено, когато тримата влизаха в скафандрите си и кимна почти незабелязано към кобура, прикрепен за скафандъра на Майндс.

Лъки спокойно кимна в отговор. Той също бе забелязал подаващата се дръжка на тежкокалибрен бластер.

Младият инженер първи пристъпи върху повърхността на планетата. Лъки Стар го последва, а Бигман излезе последен.

В почти пълната тъмнина те за момент изгубиха контакт помежду си. В студената пустота се виждаха само звездите — ярки и неподвижни.

Бигман първи се съвзе. Гравитацията на Меркурий бе почти същата като на неговия роден Марс. Марсианските нощи бяха почти толкова непрогледни, а звездите в нощното небе — също тъй блестящи.

Гласът му прозвуча ясно в приемниците на другите.

— Хей, аз започвам да различавам предметите.

Лъки също ги различаваше и този факт го озадачи. Звездната светлина със сигурност не бе толкова силна. Но някакво слабо сияние огряваше причудливия пейзаж и докосваше островърхите скали.

Лъки беше виждал подобно нещо на Луната по време на нейната двуседмична нощ. Там пейзажът беше също гол, суров и начупен. В продължение на милиони години нито на Луната, нито тук, на Меркурий е действало смекчаващото докосване на вятър или дъжд. Голата скала, по-студена отколкото въображението може да я обрисува, лежеше недокосната от скреж в един безводен свят.

И в лунната нощ имаше също такова млечнобяло сияние. Но там поне върху половината Луна падаше светлина от Земята. Когато Земята беше в последната си фаза, тя светеше шестнадесет пъти по-ярко от Луната в пълнолуние, гледана от Земята.

Тук, на Меркурий, при Слънчевата обсерватория на Северния му полюс, нямаше в съседство планета, която да хвърля светлина.

— Звездно сияние ли е това? — попита накрая Лъки, знаейки, че не е.

— Не, идва от короната — отвърна уморено Скот Майндс.

— Велика Галактико! — възкликва Лъки леко усмихнат. — Короната! Разбира се! Трябваше да се досетя!

— За какво? — извика Бигман. — Какво става? Хей, Майндс! Хайде, казвай!