LXXXII
Попитат ли ме: „Кой ти дава
да ги разправяш ти такива?
На теолога подобава
подобни тези да развива!“,
разказвам притчата правдива,
изписана във храма наш:
беднякът Лазар си почива,
а ври в казана богаташ…
LXXXIII
Но пламне ли на Лазар пръста,
от жажда повече ще страда
богатият — устата тлъста
ще моли жадно за пощада…
Но който е пропил с наслада
дори и долните си гащи,
не би намерил място в ада
за нуждите си належащи.
LXXXIV
Във името на Господ-бог
и Богородицата свята
да бъде словото урок,
от мен изнесен в нищетата!
Не й е леко на душата,
че не е мъка ден до пладне.
Започвам да редя словата —
на всеки нещо ще се падне…
LXXXV
И тъй: душата си нещастна
аз давам, както си е ред,
на Девата ни най-прекрасна,
прочута с милостта си вред.
Че не един нещастник клет
е вярвал в този ореол
и най-подир е бил приет
с любов край божия престол.
LXXXVI
На майката земя се пада
да завещая мойто тяло,
макар и червеят да страда,
понеже е изпосталяло…
Но тържествува като цяло
тук истината вездесъща:
нали от кал е всяко тяло,
накрая пак в калта се връща.
LXXXVII
За мен бе повече от татко
Гийом Вийон54, учител мой,
че като майка нежно, сладко
изцяло ме отгледа той.
Спасил ме неведнъж от бой,
при него — ако друго не —
поне се радвах на покой,
когато бях на колене.
LXXXVIII
На него аз оставям в дар
романа си прочут „Пръднята
на дявола“55, преписан с жар
от Табари56, раздул нещата.
Надникне ли се във листата,
се вижда, че е труд нелек —
дори на тема най-позната
се сблъсква с трудности човек.
LXXXIX
А мойта майчица нещастна,
подвластна на съдба нелепа,
да моли Девата прекрасна,
че стискайки душата в шепа
(дори да се чернее крепа,
а пък сърцето да се вайка!),
за нас е Девата подкрепа —
за мен и бедната ми майка.
Баладична молитва на майката към света Богородица
Майко на небето и земята,
в твойта власт е пъклената кал,
имай милост и към мен, горката
отреди ми милосърден дял,
по-далеч от мъки и печал.
Щедростта ти, наша майко, зная,
даже грешница отвежда в рая
(колкото това да ми личи!).
Аз със думите не си играя —
с тази вяра ще склопя очи.
Помоли сина си, майко свята,
и към мене да изпита жал,
както във Египет57 към жената,
както и към Теофил58, продал
своята душа и тъй живял
в сговор с дявола. Но не желая
като него горко да се кая —
колкото на мен да ми горчи,
черквата ще славя аз докрая:
с тази вяра ще склопя очи.
Стара съм, неука — в нищетата
даром нищо Бог не ми е дал.
В черквата ме гледат от стената
раят с арфа, лютня и цимбал,
но и пъкълът със вряща кал.
В страх от ада всеки търси рая —
дай ми, Дево, радост като тая,
дето грешника ще насърчи
да избегне всяка зла омая:
с тази вяра ще склопя очи.
Всемогъща, свята Дево, зная:
И Исус е пренебрегнал рая,
йезуитщината най-накрая
от земята ни да заличи;
на колене искам да призная,59
даже и горчив да ми е пая:
с тази вяра ще склопя очи.
XC–XCIII
XC
Какво да дам на мойта Роза60 —
сърце или пък черен дроб?
Не иска тя такава проза,
а да си плащаш като поп.
Но как ли като предан роб
да пълня нейната кесия,
когато даже в своя гроб
сега лежа на вересия?!…
XCI
Достатъчно си има тя
и хич не ме е грижа мен.
Намъчих се във любовта,
но вече съм съвсем студен,
за да задирям нощ и ден
като Мишо Футер61 жените —
той бе любовник вдъхновен,
но също днес добре зарит е.
XCII
Дължимото на любовта
отдавам, но съвсем не крия,
че на жената низостта
погуби всичко в мен самия.
(Не знам от нейната магия
да е пострадал някой друг,
но се кълна в света Мария,
че няма нищо смешно тук!)
XCIII
На нея като дар желан
една балада в полумрака
й пращам по Перне Маршан,
наричан още Копелдака —
пък нека той да я причака,
за да й каже с мазен глас,
като я спипа в храсталака:
„При теб, мръснице, идвам аз!“
вернуться
56
вернуться
58
вернуться
61