С това той имаше предвид бариерата! Аз изпъшках.
— Доротея... — казах умолително.
— Да не си се побъркал? — скастри го тя. — Само да си я порязал! — Пристъпи към него и ме погледна с неодобрение. — Кръвта ще съсипе красивия ми шал! През цялото време си го исках обратно. — С едно целеустремено движение сграбчи шала, с който бях увила раменете си, и го издърпа. Миг по-късно се отмести. — Така, сега вече можеш да правиш, каквото си си наумил. Но може би ще е по-добре под онази арка ей там, защото тук всеки ще те види, а аз ще чакам на моста.
— Доротея! — простенах ужасена, но тя вече беше избързала напред.
Алвизе ме повлече към арката.
— Сега сме само ние двамата. — Ножът се заби в кожата ми. — Говори, кучко!
— Знаех, че ще дойдеш да видиш строежа! — Това беше ентусиазираният глас на Матиас Таселхоф, известен още като Матео Тасини.
Ножът изчезна още преди да ме е наранил. Алвизе ме пусна бързо и отстъпи крачка назад. Зад него се появи едрата фигура на Матиас. Той стоеше в уличката пред арката и оглеждаше Алвизе с недоумение.
— Каква работа имате с Ана, Малипиеро?
— Той тъкмо се канеше да си върви — казах незабавно. Гласът ми трепереше, а аз едва се удържах на краката си, защото коленете ми се разтрепериха от облекчение.
— Така е. — Алвизе се усмихна по задължение. — По-късно пак ще си поговорим. — Той се обърна и се отдалечи с големи крачки.
— Какво искаше този човек от теб? — попита Матиас намръщено. — Не беше ли и на празника на Тревизан? Струва ми се, че и във водната зала те беше обезпокоил, или греша?
— „Обезпокоил“ не е точната дума.
— Коя би била по-подходяща?
„Да ме убие“, помислих си. Но не можех да го изрека заради бариерата.
— Той само... ме ядоса — отговорих. — Със своя... грубоват маниер. Ако се чудиш какво мисля за него: не го понасям. — Поне това можех да кажа.
— Откъде го познаваш?
— Ами това е дълга история... А ти откъде го познаваш?
— Той ми е съсед.
Загубих ума и дума.
— Искаш да кажеш, че живее тук?
— Не, в непосредствена близост до старата ни къща при Кампо дей Мори. Може да се каже, че и аз не го понасям. Този мъж често ми изглежда зловещо, но не знам защо. — Елегантно ми подаде ръка, за да мога като истинска дама да се облегна на него.
Не се колебах дълго да го хвана под ръка, дори и само за да се подпра на него. След нападението на Алвизе се чувствах доста отпаднала и слушах Матео само с половин ухо, който така подробно ми обясняваше напредъка в изграждането на новата им къща. Все още усещах върха на металното острие. Дори и ужасът от безпощадното поведение на Доротея утихваше бавно. Едновременно с това размишлявах как бих могла да изпадна в ситуация, в която против волята ми щях да помогна за убийството на Тревизан. Това, че ставаше въпрос за него, не подлежеше на съмнение. Разбира се, никога не бих извършила доброволно такова ужасно престъпление, ето защо ми беше трудно да измисля какви обстоятелства биха могли да ме принудят да го направя. Никакви, заклех се. Дори и с цената на живота ми! И сега, когато вече го знаех, щях още повече да внимавам да не се стигне до това. Най-добрият начин беше въобще да не се доближавам до Тревизан. Дори и само за да се изключи възможността, че от невнимание можеше да се спъне в крака ми и да си счупи врата, падайки по стълбите. Или да предотвратя да се развълнува прекалено от приказките ми, които биха му причинили сърдечен удар. Всичко бе възможно при тези странни пътувания във времето.
— ...нужда малко да се подкрепиш? — достигна до съзнанието ми гласът на Матиас.
— Моля?
— Чувствам лек глад — каза той възпитано. — Попитах дали и ти имаш нужда малко да се подкрепиш. В такъв случай можем да си вземем нещо от онзи готвач на улицата, много вкусно готви.
— О, с удоволствие. — При появата на Алвизе гладът ми напълно бе преминал, но всяко едно разсейване от преживяното беше добре дошло.
Все още увиснала на ръката на Матиас, отидох заедно с него до една будка, където уличен готвач бе измайсторил малък грил, от който във въздуха се разнасяше миризмата на много вкусно печено пиле. Към него имаше пресен бял хляб.
Слисана, слушах как Матиас нареждаше на продавача да нареже филийките хляб на триъгълници и да сложи по средата месото. Поднесоха ми резултата върху дървена дъска. Приличаше на оригинално трамецино. Точно като онова, което заедно с Матиас ядяхме в бъдещето на Кампо Санто Стефано.