— Много е яко — казах аз (а се трансформира в „много интересно“).
— Мисля, че така е по-вкусно — рече Матиас и замислено добави: — И аз не знам защо, но така го предпочитам. През цялото време очаквах с нетърпение момента, в който да дойда тук с теб и да ни сервират сандвичите по този начин. Дори и на другите да им се вижда странно.
Той плати на търговеца, след което седнахме на бордюра около чешмата и хапнахме нашите трамецини точно така, както щяхме да направим след петстотин и десет години. Както бяхме направили. О, по дяволите!
— Аз също смятам, че така е много по-вкусно — съгласих аз. — А нека другите го намират за странно!
— Понякога ми идват още по-странни идеи — довери ми се Матиас. — Например аз си мия зъбите най-малко три пъти на ден. Това е нещо като вътрешна принуда, особено когато съм ял сладко.
— О, това е нормално. Аз също го правя. Освен ако не забравя или нямам време.
— Наистина ли? — Той се замисли. — Е, майка ми също, но освен нея не познавам никой друг, който да го прави.
— Във всеки случай може да е само за добро. Срещу дупки по зъбите и други такива. — Всъщност исках да кажа „кариес“, но беше същото.
— Знаеш ли, моята мечта е всички хора да си почистват редовно зъбите. Аз съм на мнение, че голяма част от клетия живот на хората идва от развалените им зъби. Ако се грижеха за тях, щяха да бъдат много по-здрави.
Това ме срази. По всичко личеше, че беше запазил любовта си към стоматологията. Само че не можеше да стане зъболекар, защото тук тази работа се вършеше от бръснаря, който не беше нищо повече от един вид тенекеджия в наши дни.
Седяхме мълчаливо и гледахме към Канале Гранде, където в колоритна последователност покрай нас минаваха лодки, салове и гондоли. Беше светъл и слънчев ден с приятно мек въздух. Хлябът бе вкусен и хрупкав, а пилето — овкусено с различни подправки. Ако обстоятелствата не бяха толкова страшни, бих се чувствала направо комфортно.
Приятната обстановка бе неочаквано нарушена, когато един женски глас извика Матиас.
— Матео! Какво правиш?
Дори не трябваше да се обръщам, за да разбера кой зададе този въпрос. Мрънкащата и всезнаеща интонация не можеше да се сбърка. И наистина, в следващия момент към нас се втурна Юлиане Таселхоф, известна още като Джулия Тасини, и погледна сина си укорително.
— Трябваше да контролираш мъжете на строежа, а не да седиш мързеливо на слънце! — Тя ме погледна така, сякаш бях примамила Матиас с някакви мръснишки номера. — Това не е ли момичето, на което мислите му са малко объркани? Как й беше името? Ана?
— Майко, моля те — каза Матиас, смутен, и продължи с малко по-решителен тон: — Виждаш, че мъжете работят усърдно. Не им харесва, когато някой постоянно ги гледа в ръцете.
Може би той таеше надежда, че майка му ще се махне, но тя остана на мястото си и не ни изпусна от поглед. Желанието ми за трамецини се изпари във въздуха. Изправих се и си изтупах роклята от праха.
— Трябва да тръгвам. Беше ми приятно да те видя, Матео. Може би ще се срещнем отново някой ден.
Казах това просто между другото, защото знаех, че се сбогувам завинаги. Изведнъж усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Бързо наместих булото пред лицето ми, така че никой да не разбереше чувствата ми. Матиас Таселхоф беше единствената връзка с моето време. Бяхме родени през една и съща година и въпреки че не можеше да си спомни за мен или бившия си живот, го чувствах като спасителен пояс.
— Поздравете вашия скъп съпруг — казах учтиво на Юлиане Таселхоф. — Късмет в новия дом и нека издържи с целия си блясък в продължение на векове.
Това пожелание, естествено, бе егоистично, но защо и Таселхоф да не се възползваха от него? Дори заради Матиас, на който желаех от сърце наистина хубав живот. Спонтанно му казах:
— Това със зъбите, не позволявай да те разубедят. Аз съм на същото мнение като теб: миенето никога не е достатъчно. Особено вечер!
С тези думи аз рязко се обърнах и тръгнах с бърза крачка.
Следващите дни се изнизаха монотонно и без произшествия. Най-вълнуващото нещо, което преживях, бяха пазарлъците с мона Фаустина. За всяко парче сапун, чиста кърпа или мижава и спаружена ябълка тя изискваше луди пари. Направих всичко възможно, за да смъкна цените, но трябваше да се храня и мия, така че спестяванията ми бързо привършваха. До следващата смяна на лунната фаза трябваше да ми стигнат, но ако Себастиано не се появеше дотогава, положението изглеждаше трагично.
От страх да не се натъкна отново на Алвизе, не смеех да си покажа носа навън. Бях убедена, че държеше под око местата, където имаше вероятност да ме засече. На всеки два дни ходех до магазина с маски, плътно забулена, но той изглеждаше изоставен и вратата беше залостена.