През повечето време висях в задушното таванско помещение на мона Фаустина и чаках завръщането на Себастиано.
Често си мислех за Барт и се притеснявах за това, което беше принуден да изтърпи в затвора. След всичко, което бях чула досега, с хората зад решетките не се отнасяха много внимателно. На „Амнести Интернешънъл“ би се отворило ужасно много работа тук.
Но повече се притеснявах за Клариса. Понякога се съмнявах, че все още е жива. Тогава се чувствах толкова зле, че се свивах в леглото и плачех.
Освен това ужасно съжалявах и мен самата. Мисълта, че най-вероятно щях да остана тук като в капан за по-дълго време, ме потискаше. След няколко дни вече не знаех кое миришеше по-лошо: дрехите ми или аз самата. И все се питах дали някога щях да успея да свикна с вонята. Но отговорът беше и си оставаше „Не!“.
Накрая мизерните хигиенни условия вече нямаха значение, тъй като смяната на лунната фаза наближаваше, а този, който още се баваше, беше Себастиано. Сега вече не се страхувах, че може да дойде твърде късно, ами че нямаше да успее да пребори болестта. Той никога нямаше да се върне, Хосе и Есперанца също и аз щях да остана тук завинаги!
Все по-често плачех и в моето униние престанах дори да се пазаря с мона Фаустина за парче хляб и сирене или чисти кърпи, в резултат на което ядях малко и престанах да се мия.
Накрая останаха само три дни до смяната на лунната фаза, после два, а след това един. И тогава дойде времето, когато трябваше да си тръгна. Стана вечер и аз започнах да броя часовете. Не знаех точно кога щеше да настъпи моментът, но че щеше да се случи тази нощ, нямаше никакво съмнение. Изчислявах отново и отново и със сигурност не се бях объркала.
Но това вече нямаше значение, защото трябваше да прекарам предстоящите две седмици до следващата лунна фаза отново тук, както през отминалите кошмарни дни. А след това най-вероятно и всичките останали до края на живота ми.
Плаках отчаяно, докато не заспах.
Сънувах откачен сън, в който Себастиано почука на вратата на мона Фаустина. Тя му отвори и помърмори малко, защото я бе измъкнал от леглото посред нощ, но след това тонът й се смекчи и дори стигна дотам, да твърди, че бе любимият й наемател, дори и само заради неговата щедрост.
И между другото, спомена също, че жена му е много по-различна от него, дори може да се каже, че е стисната.
Насън съпругата чуваше всяка дума, но не ми пукаше, че мона Фаустина ме смяташе за скъперница. В замяна аз пък си мислех, че тя е алчна, което се допълваше много добре. Значи, нямаше причина да се ядосва човек.
В съня ми Себастиано се изкачи нагоре по стълбите.
— Върнах се — каза той.
В този момент се събудих и се изправих, и нададох силен вик, когато видях Себастиано да стои до леглото ми. Той държеше свещ в ръката си, която осветяваше лицето му отдолу.
— Ти се върна! — запелтечих.
— Точно това казах.
Не можах да спра сълзите си и се разплаках.
— Липсвах ли ти? — попита той.
— Само не си въобразявай прекалено много — изхлипах аз.
Той повдигна вежди.
— Тогава да си ходя?
— Да не си посмял!
Изпълзях от леглото, за да го погледна по-отблизо. На светлината на свещта лицето му беше малко бледо, но с изключение на това от болестта му нямаше и следа. Очите му бяха толкова сини както винаги, а усмивката му бе възвърнала отново провокативната си нотка. Матиас би се зарадвал на блестящите му бели зъби, а уникалното му атрактивно лице изглеждаше така, както на първата ни среща: като на един победител. Не се нуждаеше от тениска, на която да го пише, той просто беше такъв.
— Ти изглеждаш... здрав — казах аз. Прозвуча глупаво и неловко.
— Нищо чудно. Натъпкаха ме с хапчета и инжекции.
Отдолу се чу затварянето на задната врата. Мона Фаустина изчезна в нужника, така че можехме да си кажем няколко приказки, необезпокоявани. Стана като по поръчка, защото изгарях от нетърпение да науча какво се бе случило през това време.
— В болница ли беше? — попитах го.
Той кимна.
— Осем дни, от които първите два в реанимацията.
— О! — възкликнах, стресната. — Какво точно ти имаше?
— Пневмония. Всъщност искаха да ме задържат още няколко дни за наблюдение, но аз избягах.
В мен нещо се разтопи.
— О! Заради мен ли? За да не седя тук още две седмици?
— Ами... по-точно заради писмото ти.
— Ти си го прочел? — попитах невярващо.