Себастиано кимна.
— Хосе ми показа едно копие в болницата. Някой бе изпратил писмото в нашия факултет и поискал експертиза за автентичност.
Бях въодушевена.
— Значи, наистина се получи! — Разказах му как бе станало всичко, при което той поклати глава и каза, че никой не може да ми стъпи и на малкия пръст.
Развълнувана, го прекъснах.
— Значи, знаеш какво се случи с Клариса и Барт! И това, че Тревизан изчезна!
— Затова се върнах по-рано. Двамата с Хосе незабавно ще се погрижим.
— А преди това ще ме върнеш обратно, защото точно сега е подходящият момент, нали? — попитах аз, а после добавих: — Тази нощ се сменя лунната фаза. Изчислих го с точност и искам най-накрая да се прибера у дома.
Той се намръщи.
— Хм... разбира се. След като го искаш. Червената гондола се намира във водната зала на къщата на Мариета. Хосе също е там. — Погледът му се смекчи. — Всъщност това с писмото бе брилянтна идея. Ти си едно забележително момиче, Ана.
Чувствах се много забележителна, в смисъл забележително мръсна. Но изглежда, това ни най-малко не смущаваше Себастиано. Той ме хвана за раменете и дълго ме съзерцава.
— Ана, много се радвам да те видя отново. — Погледите ни се срещнаха. Изведнъж дишането ми стана трудно. Той стоеше твърде близо до мен.
— Нямам чисти дрехи — казах отчаяно. — Може да се каже, че съм останала без пукната пара и смърдя до небесата.
Вместо да отговори, той ме притегли към себе си и ме целуна. Когато усетих устните му върху моите, ми мина през ума, че сигурно всеки момент щеше да припадне от миризмата на тялото ми. Но не стана нищо подобно, вместо това той ме целуваше все по-настойчиво и аз спрях да мисля, и отвърнах на целувките му, изпълнена със страст.
Най-вероятно в следващия момент щяхме да се озовем в леглото, когато чухме мона Фаустина да се обажда от долу:
— Желаете ли да хапнете нещо? Купих пресен салам! Мога да ви заделя едно парченце на специална цена!
Себастиано се отдръпна колебливо от мен и викна през рамо:
— Ще се погрижим сами, благодаря! Освен това ще отпътуваме веднага!
Издишах дълбоко. Почувствах как коленете ми се разтрепериха.
— Това са най-хубавите думи, които някога си ми казвал.
Той се усмихна.
— Наистина ли? А пък аз си мислех, че са думите, с които ти направих комплимент за златистата ти коса.
Засмях се, въпреки че коленете ми още трепереха от целувката. Светкавично навлякох по-малко мръсната роба над фустата и скочих в обувките ми. Бързо се отказах от опита да се среша, защото косата ми беше прекалено сплъстена. Утре сутрин щях да я измия поне пет пъти с шампоан и след това да й сложа двойна доза балсам. Така бързо щях да забравя в какво състояние бе през последните няколко седмици.
— Ето, готова съм — казах аз. — От мен да мине, можем да вървим! — Изгледах го малко неуверено. — Ти ще дойдеш с мен, нали?
— Разбира се. Аз те доведох тук и аз ще те върна обратно.
Олекна ми.
— Тогава всичко е наред.
Наистина вярвах в това. В същото време отказвах да мисля как щяха да се развият нещата между мен и Себастиано след завръщането ми. Все някак щяха да се получат. Със сигурност. Но преди това имаше по-важни неща за вършене. Например да си взема душ. И да закуся в хотела с мама и татко. Тост с нутела, кифлички с мармалад, какао. Сок от портокал. И след това шоколад и сладолед, докато не ми стане лошо!
Себастиано огледа таванското помещение.
— Ще оставим всички неща тук, няма да имаш нужда от тях.
— Чакай. — Набързо изрових маската от сандъка ми. — Ще я взема с мен. — Мушнах я в кесията на колана ми, където съхранявах оставащите ми няколко монети и малката фигурка на светец от Джакопо.
— Ще я загубиш по пътя за връщане — рече Себастиано.
— Тъкмо няма да попадне в лапите на Алвизе.
— Как се сети за това сега?
— Той искаше да знае къде съм я скрила.
Себастиано се обърна към мен.
— Какво? Ти си го видяла? Кога?
Първо се ослушах, а след това разказах шепнешком за срещата ми с Алвизе и Доротея на строителната площадка на палацо „Тасини”.
Себастиано ме слушаше мълчаливо. Изражението му ставаше все по-мрачно. Когато приключих, той изглеждаше толкова разярен, че почти ме хвана страх от него.
— Един ден този тип ще си мечтае да не се е раждал — каза Себастиано. — Лично ще се погрижа за това. — Гласът му бе спокоен, но в същото време можеше да се улови смъртоносната му решителност. Ако в този момент Алвизе случайно беше наблизо, със сигурност щяха да се хвърлят в жесток бой.
Мисълта ме плашеше, защото съсем наскоро Себастиано се бе запознал отблизо с камата на Алвизе. Но от друга страна, ми харесваше, че искаше да се справи с него заради мен. Терминът закрилник придоби едно ново и реално значение за мен.