Обикновено за закуска имаше каша, от време на време нещо като палачинки, но също толкова безвкусни. За обяд често се сервираше паста, с почти същата консистенция като кашата на закуска. Зеленчуците бяха предимно леща или боб, които се готвеха на гъста яхния с риба, бекон или наденички. Изглежда, най-важното беше човек да се засити. Вкусът идваше на второ място.
Ето защо по време на моите случайни разходки си позволявах по един допълнителен залък под формата на ябълка или пресен хляб. Това бяха храни, в които имах най-много доверие. Из целия град гъмжеше от амбулантни търговци на храна, които продаваха от щандове или от лодките си.
Само при мисълта, че шоколадът щеше да бъде измислен след около четиристотин години, можех да се разплача от съжаление към бедните хора от XV век.
Но всичко това беше нищо в сравнение с мизерията, която преобладаваше в областта на здравеопазването. В магазина за билки почти ежедневно идваха пациенти или техни роднини и състрадателните им истории, които за толкова кратко време чух, ме шокираха дълбоко. Хората постоянно бяха с единия крак в гроба. Отравяне на кръвта, суха кашлица, диария или просто силна коремна болка — понякога отнемаше само няколко дни, докато някой от семейството на болния не се върнеше, за да ни съобщи през сълзи, че молитвите и лекарствата не бяха помогнали.
Едва ли някой от тези хора щеше да умре през двайсет и първи век, но тук нямаше нито пеницилин, нито пък правеха операция на апандисита.
Притесненията ми нараснаха, когато научих колко често умираха жените по време и след раждане. Два пъти за една седмица в магазина при Матилда дойдоха опечалени близки, които плачеха от скръб. За моя изненада, в подобни ситуации Матилда се държеше много по-различно от обикновено, не беше навъсена, нито сопната, ами доста състрадателна. Веднъж дори прегърна една плачеща жена, която бе загубила двамата си синове при последната чумна епидемия, а дъщеря й бе починала по време на раждане.
Клариса ми разказа за чумата.
— Заразата постоянно се появява в града. Някои години са много тежки, тогава навсякъде цари страх. Болните ги карат на острова на прокълнатите, където повечето от тях умират.
Ужасена, си спомних масовия гроб на острова на чумата, за който баща ми ми беше разказал. Слава богу, скоро щях да се върна у дома!
Като се изключат всички безбройни примитивни ограничения, до следващата фаза на луната дните протекоха в монотонност, работа и пак работа, която биваше прекъсвана само за извършването на някои покупки и доставки, като например дневното ходене за вода до чешмата и седмичното пазаруване на големия пазар на „Риалто“.
На два пъти се скатах и отидох до магазина с маските зад базиликата, но вратата беше заключена и на моето почукване никой не отвори.
На всеки няколко дни двете с Клариса си миехме косите на двора и поливахме голите си тела със сапунената вода, а след това се подсушавахме с ленени кърпи и сядахме на слънце. Един път заспах и сънувах, че лежа някъде на плажа. Но постепенно започна да захладнява и ритуалите по къпането станаха значително по-кратки и по-неприятни.
Въпреки всяческите ми опити да се поддържам чиста доколкото ми бе възможно, защото беше достатъчно мъчително за мен да се разхождам в едни и същи дрехи денонощно, не след дълго започвах да излъчвам съответната неприятна миризма. При все това не ми беше утеха, че моите съквартиранти не миришеха по-приятно; особено от Матилда се разнасяше доста остра миризма. По това тя не се различаваше от повечето други хора, които в това столетие до този момент се бяха изпречили на пътя ми. Без душ гел, без перална машина, без дезодорант и без казанче за водата в тоалетната, миналото смърдеше в буквалния смисъл на думата.
В началото постоянно си задържах дъха, но след няколко дни се научих геройски да търпя вонята, а през втората седмица я усещах само мимоходом.
Клариса ми зае една от нейните фусти, за да дам моята за пране, но истински чиста никога не се почувствах. На няколко пъти понечвах да си купя дрехи за смяна, но после си казвах, че не си заслужава за малкото дни, които ми оставаха. Бях решила при моето заминаване да оставя парите от Себастиано на Клариса, защото не можех да ги взема с мен. Тя обаче можеше да си изпълни някое желание с тях. Матилда я държеше изкъсо, а що се отнася до джобните пари — не й даваше, само един път в годината й купува нови дрехи или обувки, но само ако старите са напълно износени. В сравнение с предишния си живот, когато е била в състояние да се облича в кадифе, коприна и дантела, тук живееше като Пепеляшка. Но всеки път когато се опитвах да я заговоря за това, ставаше странно сдържана. Подозирах, че не иска да си спомня за хубавите и луксозни времена, защото тогава животът й тук ще й се струва още по-тъжен.