— Ще видим — отвърна тя колебливо.
От трескавото очакване не можех да преглътна нито залък от кашата на закуска. Матилда ме погледна подозрително.
— Лицето ти е цялото червено. Да не вдигнеш температура?
— Няма, всичко е наред. Явно вчера съм стояла прекалено дълго на слънцето.
Не издадох нищо за моето предстоящо заминаване. Клариса ме посъветва просто да изчезна тихомълком.
— Така ще е по-добре. Матилда ужасно ще се разстрои. Знаеш ли, тя те харесва.
— Имаш предвид като безплатна помощничка?
— Не, като човек.
Не споделях това впечатление, но Клариса познаваше Матилда по-дълго от мен, затова не възразих.
През времето до третото биене на камбаните — вече знаех, че това са три часа след първото биене, значи, около девет часа сутринта — се направих, че помагам на Клариса в бараката. Когато най-сетне дойде дългоочакваният камбанен звън, прегърнах припряно Клариса.
— Сбогом — казах в движение. — Пожелавам ти цялото щастие на света и съвсем скоро да се върнеш в твоето време!
После хукнах навън, минавайки през кухнята и магазинчето, където стоеше Матилда. Мъчех се да не гледам надясно или наляво, в противен случай можех да се разплача, особено ако видех Джакопо на масата в кухнята как дялка новата си фигура на светец.
Отвън, на няколко крачки от входната врата стоеше Себастиано. Той погледна над рамото ми зад мен и поклати със съжаление глава.
— Знаеш, че не можеш да дойдеш с мен.
Обърнах се и за мое учудване, видях Клариса, която ни гледаше твърдоглаво.
— Мое право е да опитам отново! Не изстрадах ли достатъчно?
— Ако беше така, щеше да го разбереш. Сега се върни в къщата! Изчакай, докато не дойде твоето време! — Той се обърна към мен. — Ти върви. Аз ще те настигна.
Колебливо тръгнах. През рамо видях как Клариса се опита да ме последва, но Себастиано й препречи пътя и я хвана здраво.
— Съжалявам — каза той.
— Мразя те! — извика тя гневно.
— Върни се в къщата — добави той, бутайки я към билковия магазин.
Тя му се отскубна.
— Мразя те! — повтори Клариса, преди да се обърне рязко.
Себастиано изчака, докато тя не изчезна в къщата, след това дойде при мен.
— Готова ли си? — попита ме.
Кимнах мълчаливо.
Той тръгна бързо напред, а аз се мъчех да не изоставам.
— Защо не може да дойде с нас? — попитах го. — Само да опита! Защо не я пуснеш да се качи с нас на лодката?
— Не мога да говоря за това.
Както винаги ограничението в комуникацията ме дразнеше, но какво можех да направя? Докато подтичвах до него, реших да уточня поне едно нещо.
— Знаеш ли, парите, които ми даде, бяха твърде много, поне според това, което успях да установя. Сега трябва да се споразумеем за обменния курс, така че да знам колко имам да ти връщам, когато се прибера у дома. Какво ще кажеш?
— Всичко ли успя да похарчиш?
— Ами да...
— Оставила си ги на Клариса!
Трепнах от раздразнения му поглед.
— Помислих си, че е справедливо! — защитих се. — Виси от години тук, робува като луда и дори няма нещо прилично за обличане! Не заслужава всичко това! На никого нищо не е сторила!
— Най-вероятно все още не ти е разказал цялата истина.
— Напротив, разказа ми я — затапих го. — Каза ми, че не са я карали към ешафода, избягала е от Париж преди това.
Себастиано поклати глава.
— Просто забрави.
— Защо трябва да забравя? Защо да не направим трудния й живот малко по-лесен?
— Може би защото тя самата има вина за всичко това.
— Просто защото е паднала случайно във водата? Я чакай малко! — Замълчах. — Или имаш нещо друго предвид?
— Не мога да говоря за това.
Аха, ето я отново. Глупавата бариера. Но от сега нататък това нямаше да има значение, защото след малко щях да направя едно дълго пътуване от петстотин и десет години напред в бъдещето.
Бяхме стигнали до Канале Гранде. По диагонал, от другата страна на брега се намираше най-красивият палацо на Венеция — ,,Ка’ д’Оро“, или поне така щеше да се нарича в бъдещето и щеше да е музей. Да го видя пред мен по времето на тази историческа епоха, точно на същото място като в бъдещето, но с няколко стотин години по-нов, беше като многообещаваща връзка с моето време, правилното време. Времето на смартфоните и фейсбук. Чао, каша и нужник!