Изпълнена с надежда, гледах канала. Повърхността на водата блестеше като златна под слънчевите лъчи, всичко бе толкова тихо и спокойно. Тишината бе почти осезаема, тъй като следващата моторна лодка беше буквално на цяла вечност разстояние. Само гондолите оставяха своята диря, колоритна вместо черна, защото законът срещу лукса все още не беше приет. Скоро всичко това тук наистина щеше да бъде минало. Щях да съм в състояние да гледам от друга, по-добра страна на нещата. А именно в ретроспекция.
Тогава видях червената гондола. Идваше от един страничен канал и бързо се приближаваше. Едноокият старец стоеше в задната част и енергично прокарваше греблото през водата. Той присви здравото си око, когато ме видя. Безброй бръчки се изписаха върху лицето му, докато ми се хилеше.
— Струва ми се, че някой няма търпение — каза той с дрезгав глас.
Отново имах чувството, че го познавам от някъде, но тогава Себастиано ме побутна, за да се кача в лодката.
— Не ни остава много време!
Побързах да стъпя на борда. Себастиано скочи след мен с елегантен скок и аз отново се възхитих на пъргавината му. Въпреки напрежението, което спираше дъха ми, забелязах колко сини бяха очите му. Усетих хубавата му миризма, когато ме настани на пейката и седна до мен. Не на дезодорант или шампоан, или нещо подобно. Просто на... хубаво.
Чаках да потеглим, но нищо не се случваше. Старецът бе прибрал греблото и държеше главата си наведена. Той промърмори нещо, което не можах да разбера.
— Сега — каза Себастиано.
Тогава видях сребърното трепкане да се издига от ръба на гондолата. Първо като тънка ярка линия, след това подобно на завеса от ослепителна светлина, която се издигаше нагоре, стигайки все по-високо, докато не изпълни цялото ми зрително поле. Задържах дъха си в очакване на взрива. През главата ми минаха несвързани въпроси, например дали щях да се озова гола в бъдещето. Щях ли при приземяването да си върна чантата, по възможност заедно с айпода? Дали щях да си спомням всичко? Особено последният въпрос предизвика у мен притеснение и за части от секундата, преди яркостта да заличи всичко друго, ми се искаше да кажа на Себастиано, че се радвам, задето съм го срещнала. Въпреки всичко.
Но за това нямах повече време. Ослепителната светлина избухна с оглушителен трясък. След това всичко се потопи в дълбока черна тъмнина.
2 ЧАСТ
Венеция, 1499
Също както последния път, когато дойдох на себе си, беше паднала нощта. Лежах по гръб, но сега нямах чувал върху лицето, а можех да видя звездното небе над мен. И не бях гола, както установих след бързо опипване. Казах си, че бе логично да съм с дрехи. Нещата, които се донасяха от миналото в бъдещето, не бяха анахронизъм, а просто антики. Разбира се, не можеха да минат за автентични, тъй като не бяха достатъчно стари. Или по-скоро не изглеждаха толкова стари, колкото бяха.
Мислите ми прескачаха объркано, едва постепенно съзнанието ми се избистри дотолкова, че да мога да говоря отново.
— Ехо? — попитах с писклив глас. — Има ли някой?
— Аз съм тук — каза Себастиано, застанал до мен.
Усетих ръката му на рамото ми, след което ме изправи в седнало положение.
— Всичко наред ли е? — попита той.
— Сега да. В началото си помислих, че съм гола. Да не си въобразиш, че съм много срамежлива, просто не се познаваме толкова добре.
— Всъщност ние изобщо не се познаваме — съгласи се Себастиано. — Ако това ще те утеши — първият път не гледах. Или да кажем, много за кратко, след това дойде Бартоломео с чувала.
Огледах се наоколо. Бяхме се приземили в една доста тъмна уличка. Всъщност изглеждаше точно като последния път. Някои места във Венеция очевидно не се бяха променили дори за повече от петстотин години.
С помощта на Себастиано се изправих.
— Много мило, че ме доведе тук. Ако бързаш, най-вероятно ще мога да намеря и сама пътя към хотела.
Тайно се надявах, че ще ме придружи. Беше наистина доста тъмно. Само от открехнатия прозорец на една от къщите се процеждаше трепкаща светлинна, но беше достатъчна, за да видя, че на това място уличката бе от глина.
— О, боже мой! — извиках аз. — Нещо се е объркало! Тук, този участък от уличката! Не е настилка, а глупава глина! Ние сме останали тук!
— Знам. Не съм сляп.
От уплаха започнах да треперя и преди да се усетя, се разплаках. Плачех и треперех неконтролируемо сякаш бе люта зима, въпреки че не ми беше студено.
Себастиано стоеше с отпуснати ръце пред мен и ме гледаше безпомощно, което не ми помогна ни най-малко. Накрая, той въздъхна и ме взе в прегръдките си и така започнах да хлипам във врата му. Сподавени хълцания се издигаха от гърдите ми и се приземяваха мокри под ухото му. Прегръдката му ми се отрази добре. Шокът бавно премина, почувствах се така, сякаш силата и топлината на неговото тяло проникнаха в мен. Постепенно треперенето намаля и накрая напълно изчезна. Въпреки това плаках още известно време, навлажнявайки яката на ризата му, докато най-накрая не ми дойде твърде много дори и на мен самата.