— Точно в това е опасността. Човек си мисли, че е в безопасност, и веднага след това му опират кама в гърлото.
Изтръпнах, но след това разбрах какво искаше да постигне с думите си.
— Искаш да ме сплашиш. Но няма да стане. Примири се, че ще трябва да ме вземеш със себе си. Без значение колко килъри ще ти се наложи да убиеш през това време.
— Както изглежда, май ще трябва.
— Да се бориш с убийци?
— Не, да те взема. За убийците ще се погрижа по-късно.
Изкикотих се. Предвид сериозността на моята ситуация, не вярвах, че толкова скоро ще съм в състояние отново да се смея на някоя шега, без значение колко добра бе тя. Това, че изобщо не беше шега, щях да разбера едва по-късно.
Бързахме в нощта като две сенки, но този път ми беше много по-лесно да не изоставам, отколкото преди две седмици. Междувременно бях разтъпкала обувките ми, а и познавах по-добре района. Но преди всичко твърдо бях решена да не позволя да ми се измъкне. Не бях сигурна дали можех да се доверя на Себастиано. Той следваше планове, за които нищо не знаех, и имаше работа, която, меко казано, беше много съмнителна. Но той знаеше как се пътува във времето, а аз исках да разбера всичко по въпроса, така че щях да се лепна за него като дъвка.
— Къде ме водиш?
— Не се притеснявай, не е при Матилда. Тази вечер ще спим при една позната, а утре... ще видим. Тепърва ще реша. Трябва да е място, където ще те държат по-добре под око.
— Мисля, че преувеличаваш. Всички ме смятат за много разумна за възрастта ми. — После добавих: — Е, добре де, изпратих имейл на Венеса, че трябва да залепи на мотора на бившия й стикер с надпис: Внимание, алкохолик зад кормилото! — Помислих за миг. — Ако трябва да сме точни, все още не съм го направила. Чак след петстотин години.
— Не става дума за някакви бъдещи лудории, ами причината поради която си тук.
— Това означава ли, че има такава? Мислех, че е глупав инцидент!
На това се надявах през цялото време.
— Но маската доказва точно обратното. Ти си дошла тук поради конкретна причина.
— Какво означава това? — Саркастично вдигнах ръка. — Чакай. Обзалагам се, че не можеш да говориш за това.
— Точно обратното. Дори трябва да говоря за това. Ти си тук, за да предотвратиш дадено събитие.
— Наистина ли? — Бях изумена. — Да знаеш случайно кое?
— Не, но от него ще се реши бъдещето. От това ще зависи животът ти, защото, ако сбъркаш, няма да можеш да се върнеш. Или по-лошо, ще умреш.
* * *
Отне ми известно време да преглътна шока от тази информация. Въпреки това, имах около хиляда въпроса, включително и защо щях да умра, ако направех нещо погрешно, но за мое съжаление, Себастиано каза, че не може да говори за това. Освен това, щяло да бъде по-добре, ако не говорим толкова много.
— Защото навсякъде дебнат опасности? — попитах колебливо.
— Не, защото съм адски уморен и искам единствено да си легна. Не спах не само тази, но и предната нощ.
Това веднага ме наведе на нови въпроси, като например дали предната нощ не е успял да си легне заради спешно патрулиране във времето.
Минахме през града, насочвайки се на изток. Забелязах това, защото тук небето ставаше по-светло, тъй като слънцето бавно изгряваше. По някое време достигнахме целта си. Себастиано спря пред една голяма къща и почука с чукчето на вратата.
Погледнах нагоре към фасадата. В мъждивата светлина на зората можеше да се забележат само очертанията, но бе достатъчно, за да се види, че беше един доста луксозен дом.
— Но това е палацо — казах аз.
— В това време така се нарича само дворецът на дожите. — Себастиано отново почука с чукчето.
Вратата се отвори със скърцане и пред нас се появи едноокият от червената гондола. Той носеше фенер, който придаваше демонично изображение на лицето му с превръзката на окото.
— А така — рече той. — Май някой не е успял да се прибере вкъщи.
— При първото си преминаване е носела маска със себе си — каза Себастиано, сякаш това обясняваше всичко.
— Аз съм Ана — представих се.
— Знам — отговори едноокият. — Моето име е Хосе Маринеро де ла Ембаркацион. Можеш да ме наричаш Хосе.
Стори ми се практично, защото останалото, така или иначе, не го запомних.
Хосе се отправи с фенера към един ограден двор с външно стълбище. От трептенето на пламъка на свещта сянката на съсухрената му фигура се отразяваше на стената като на някой великан.
Стълбището водеше до балкон. След като стигна горе, Хосе отвори една врата. Влязохме в стая, чиито размери можех само да гадая поради оскъдното осветление. При всички положения беше огромна, особено сравнена с ниската стаичка, където прекарах последните две седмици.