Наскоро (или в далечното бъдеще, зависи от гледната точка) посетих заедно с родителите ми ,,Ка’ д’Оро“ и сега си спомних някои неща, които научих там за изграждането на типичните венециански палацо. Повечето къщи на аристократи, които датираха от този период, са построени на подобен принцип. На приземния етаж на сградата има водна стая с излаз към канала; в някои къщи дори е можело да се влезе с гондола. Водният салон често граничи с междинен етаж, на които са разположени кухнята, складовото и пералното помещение.
Първият етаж включва величествена жилищна площ с голяма церемониална зала, наричана портего, която се простира по цялата дълбочина на къщата. От двете страни на тази зала са разположени покоите, в които собствениците са спели, ядели или гощавали гостите си.
В един такъв портего се намирах в момента. Отдясно и отляво имаше врати. Хосе отвори една и освети стаята, към която водеше.
— Мисля, че е приемливо за младата дама — каза той.
Надникнах в тъмните дълбини на помещението, а Себастиано запали една свещ във фенер и ми го подаде. — Да се наспиш добре — каза той. — Утре пак ще говорим. Или по-скоро, днес. При всички положения, по-късно.
— Невероятно — извиках аз. — Това да не е легло с балдахин?
Всъщност наистина беше легло с балдахин. При вида му внезапно осъзнах колко съм уморена. Въпреки това, погледнах във всеки ъгъл, дали не се криеше опасност. Зловещите намеци на Себастиано за наемни убийци съвсем не се оказаха безрезултатни. Комбинацията от тъмнина и самота допълнително ме изнервяше.
Но освен ценните мебели в стаята нямаше нищо. Вратата можеше да бъде затворена с резе отвътре, което веднага направих, преди да се съблека и пропълзя в леглото. В случая трябва да се разбира буквално, като казвам, че завивките бяха толкова меки и пухкави като пухените в бъдещето. Матракът също беше мек и удобен, а лененото спално бельо бе гладко. От никъде не изскачаше бодяща слама, боцкащи материи или вълна, миришеща на застояло. С балдахина над мен — на светлината на свещта можах да видя, че бе от бродирана коприна — се чувствах като Спящата красавица. Готова за стогодишен сън.
Преди да заспя, почувствах прилив на гузна съвест. Клетата Клариса! Докато лежах тук в дамаска и пух, тя трябваше да се задоволи с едно боцкащо одеяло и след около час — не оставаше повече време до изгрев-слънце — да изпразни гърнетата, да отиде за вода, да сготви овесената каша, а след това в летните горещини цял ден да стои в бараката и да обработва билки. А аз дори не бях там, за да й помогна.
Чудех се дали от солидарност да не се отбия при Клариса по-късно през деня, веднага щом възвърнех физическата си форма и разучех новата обстановка. Може би щеше да се почувства по-добре, ако научеше, че все още съм тук. Със сигурност щеше да й е утеха, че не само тя бе прикована в този век.
Несъмнено щеше да иска да узнае къде точно съм отседнала. И навярно нямаше да й се понрави толкова. Особено когато чуеше, че съм спала в огромна стая с балдахиново легло, с огледала с позлатени рамки и лакирани мебели. И нощно гърне, което не само имаше капак, но беше вградено в кресло с висока облегалка, което от своя страна бе дискретно скрито зад един параван. Изглежда, в този век не навсякъде се живееше толкова неуютно, колкото у Матилда.
Слабият звън на корабна камбана, която се чуваше от някъде, ме придружи в съня.
Събудих се посред бял ден. Капаците на прозорците бяха затворени, но слънчевите лъчи проникваха в стаята през процепите.
За няколко секунди в просъница си помислих, че съм си вкъщи. Татко пееше под душа, а мама всеки момент щеше да нахлуе в стаята ми и шумно да обяви, че училищният автобус ще дойде точно след пет минути. Тогава наистина трябваше да стана. Въпреки че мама обичаше да преувеличава и автобусът идваше едва след петнайсет минути, пак нямах достатъчно време да се приготвя за тръгване. Точно поради тази причина си вземах душ и си миех косата вечер, защото знаех, че след като стана, имах време само колкото да се облека и да си измия зъбите.
Суматохата сутрин при Матилда беше подобна, само че без звъна на будилника, ами с далечния сутрешен камбанен звън, който долиташе от всички околни камбанарии и събуждаше всяка жива човешка душа. Ако до минута не скочехме с Клариса от леглото, можехме да бъдем сигурни, че Матилда щеше да се втурне в стаята и с нейните крясъци да ни вдигне на крака.