— С него ще се занимаваме, когато му дойде времето. В момента е по-добре, ако не знаеш твърде много за Малипиеро.
Исках да възразя, но реших да не го правя, а вместо това временно да премина към другите въпроси.
— В кой град си роден?
— Във Венеция — каза той, усмихвайки се. — Аз живея и съм студент тук.
— О! — възкликнах, доста изненадана за това по-скоро обикновено обстоятелство. — Какво учиш?
— История. Специалност „Италианският ренесанс“.
За някой с хоби пътуване във времето бе съвсем естествено.
— И колко често пътуваш назад във времето?
— Два или три пъти в годината. Понякога за една седмица, понякога и за две, но рядко за повече.
— В такъв случай за теб това е само един вид... работа през ваканцията?
Той отново се усмихна.
— Може да се каже.
— Как става? Искам да кажа, когато използваш тези... прозорци във времето, винаги ли се връщаш обратно точно в същия миг, в който преди това си изчезнал?
— Не, междувремено времето си върви, както в бъдещето, така и в миналото.
— Но ти ми беше казал, че ще се върна отново в бъдещето, точно във времето когато изчезнах!
— Това действа само с гондолата и само при смяна на лунната фаза. И за съжаление, не се получава винаги.
— Какво искаш да кажеш?
— Случва се пътуващите просто да изчезнат.
Хлад премина през мен. Дали това се беше случило с Таселхоф? Преглътнах мъчително и реших да отложа за по-късно този въпрос.
— С други думи, не е нужно винаги да се използва гондолата?
— Не, по-скоро е рядкост.
— Как тогава пътуваш във времето?
— Има портали, през които минавам.
— Къде са те?
— По-добре ще е, ако не знаеш, и бездруго не можеш да ги използваш.
— Искаш да кажеш, че не мога да мина през тях?
— Точно така.
— Откъде знаеш?
Той вдигна рамене.
— Не можеш сама. А само след определена специална процедура...
— Какво значи „специална процедура“? Гълтат се няколко хапчета? Имплантира се чип в мозъка за пътуване във времето? Или някакъв си гуру ти прави хипноза?
— Нищо подобно. Не ме питай, не съм упълномощен да ти кажа.
— Задължен си да пазиш професионална тайна ли?
— Точно така. А през цялото време съм на ръба да я наруша. По-добре да говорим за нещо друго, Ана.
— Чакай. Само още няколко кратички въпросчета. Кой е едноокият Хосе и от къде е?
— От Испания.
— От коя година?
— Не знам, той не може да ми каже.
— Искаш да кажеш... — Задържах дъха си. — Той е от бъдещето? От нашето бъдеще?
— Предполагам, че е така.
— Той ли ръководи цялата тази... операция?
Себастиано не ми отговори. Беше завил по един страничен канал, на чийто бряг седяха хора, които можеха да ни чуят. С ясен жест ми показа, че бариерата му пречи да ми даде допълнителни обяснения.
Той спря гондолата до кея и уви въжето й около един от стърчащите от водата набити колове.
Слязохме и тръгнахме към една впечатляваща група архитектурни постройки, която се състоеше от църква с извити като дъга фасади, намираща се в непосредствена близост до втора църква с камбанария и още няколко други тухлени сгради. По-голямата базилика изглеждаше чисто нова, но въпреки това ми беше смътно позната. Тогава си спомних, че я бях посетила заедно с родителите ми по време на обиколката ни из града. Навремето тук се е намирал — значи сега — един бенедиктински манастир.
— „Свети Захария“ — казах аз.
— Точно така — потвърди Себастиано. — Най-благородният женски манастир във Венеция.
— Не искам да ставам монахиня — заявих категорично.
Себастиано се засмя.
— Така и предположих. Затова се разбрахме с игуменката, че ще бъдеш настанена тук само като гост.
— Тя знае ли?
— Не. — Той сниши гласа си и се увери, че никой не ни чува. — Тук никой нищо не знае и ще си остане така. Ти си моята братовчедка от Рим и си тук само на посещение.
— Мислех, че съм братовчедка на Мариета.
Той повдигна вежди.
— Всички ние сме едно голямо семейство.
Още безброй въпроси напираха в мен. Като например как е попаднал на тази работа и в какво точно се състоеше тя.
Но за момента трябваше да ги запазя за себе си, защото портата на манастира се отвори незабавно след почукването на Себастиано. Една закръглена монахиня в черна роба попита какво ще обичаме, на което Себастиано отговори учтиво, че води братовчедка си от Рим, чието настаняване вече бил уговорил с игуменката. Очевидно монахинята беше информирана. Тя ни въведе в един двор, който бе заобиколен от колонада*. Множество монахини стояха там, някои от които носеха черни одежди на монашеския орден, а други за моя изненада бяха облечени в обикновени, ежедневни облекла. Част от тях бяха още деца, най-много на десет или единайсет. Любопитни погледи ни проследиха по път към вътрешността на постройката, повечето от които бяха ясно отправени към Себастиано.